Прочетох съобщението три пъти. Бях в автобуса след работа, с торба от магазина между краката и мокри обувки от дъжда.
На 41 години съм. Казвам се Елена и от шест години чистя офиси в една голяма сграда в София. Преди това работех в шивашки цех, но фирмата затвори и останах без работа.
Не се срамувам от това, което правя. Сутрин ставам в пет, приготвям закуска на сина си и тръгвам, докато навън още е тъмно.
Приятелката ми се казва Виктория. Познаваме се от училище. Седяхме на един чин, разменяхме си дрехи и си споделяхме всичко.
Когато Виктория се разведе преди седем години, живя при мен почти два месеца. Тогава имах малък двустаен апартамент и син на шест години.
Спеше на разтегателния диван в хола. Вечер пиехме чай в кухнята, докато синът ми си пишеше домашните.
Никога не съм ѝ напомняла за това.
След развода Виктория започна нова работа, запозна се с настоящия си годеник и животът ѝ постепенно се промени.
Започна да ходи по скъпи ресторанти, да пътува и да се среща с хора, които аз не познавах.
Радвах се за нея. Наистина.
Когато ми каза, че ще се омъжва, я прегърнах толкова силно, че едва не разляхме кафето.
— Ти ще си до мен на този ден — каза ми тогава.
Два месеца по-късно получих поканата.
Сватбата щеше да бъде в хотел край Пловдив. Купих си рокля на разпродажба, взех си свободен ден и започнах да отделям пари за подарък.
Една вечер Виктория ми звънна.
Първо говорихме за роклята, за прическата и за пътуването. После гласът ѝ стана някак притеснен.
— Ели, трябва да те помоля нещо.
Казах ѝ да говори.
— Родителите на Мартин са доста особени хора. Държат на положение, образование, такива неща.
Не разбрах накъде бие.
— Ако някой те попита с какво се занимаваш, кажи, че работиш в администрацията на една фирма.
Замълчах.
— Защо да казвам това?
Тя въздъхна.
— Защото не искам неудобни разговори. Нали разбираш?
Погледнах през прозореца на автобуса. Навън една жена тичаше към спирката с чадър, обърнат от вятъра.
— Виктория, ти срамуваш ли се от работата ми?
— Не започвай, Ели. Просто те моля за малко разбиране.
Казах ѝ, че ще помисля.
Същата вечер извадих роклята от гардероба. Беше тъмнозелена, с малки копчета на ръкавите.
Оставих я върху стола и седнах в кухнята.
Синът ми ме попита защо съм толкова тиха. Казах му, че съм уморена.
На следващия ден Виктория ми изпрати още едно съобщение.
Пишеше, че ще ме сложи на масата с колегите си, но било важно да не говоря много за работата си.
Тогава разбрах, че не става дума за една невинна молба.
Тя се притесняваше някой да не разбере коя съм.
Въпреки това отидох на сватбата.
Исках да вярвам, че съм разбрала погрешно. Че когато ме види, ще се зарадва и всичко ще бъде както преди.
Пристигнах малко преди церемонията. Виктория изглеждаше прекрасна.
Прегърнах я и ѝ пожелах да бъде щастлива.
Тя ме целуна по бузата, после погледна към роклята ми.
— Добре изглеждаш. Само помни какво говорихме.
Усетих как стомахът ми се сви.
По-късно, по време на вечерята, жената до мен ме попита откъде познавам булката.
Разказах, че сме приятелки от училище.
После ме попита къде работя.
Преди да успея да отговоря, Виктория се появи зад стола ми.
— Елена работи в една голяма компания в София — каза бързо.
Жената се усмихна.
— Чудесно! В кой отдел?
Виктория ме погледна предупредително.
Тогава оставих салфетката си.
— В почистването. Грижа се офисите да са чисти, когато служителите пристигнат сутрин.
Жената кимна съвсем спокойно.
— Тежка работа. И при нас идват две жени всяка сутрин. Не знам как се справят с цялата сграда.
Разговорът продължи нормално.
Само Виктория не каза нищо.
След няколко минути ме настигна в коридора до тоалетните.
— Защо трябваше да го казваш?
Погледнах я.
— Защото ме попитаха.
— Нали те помолих за едно-единствено нещо!
Говореше тихо, но лицето ѝ беше напрегнато.
— Виктория, ти ме помоли да се представям за друг човек.
Тя оправи гривната си и погледна към залата.
— Просто не исках да ме поставяш в неудобно положение пред семейството на Мартин.
Тогава я попитах нещо, което отдавна ми тежеше.
— А когато живееше при мен, беше ли ти неудобно, че чистачката ти плаща сметките и ти готви вечеря?
Очите ѝ се напълниха със сълзи.
— Не е честно да ми го припомняш точно днес.
— Знам. И затова никога досега не съм го правила.
Върнах се в залата, взех чантата си и си тръгнах тихо.
Не исках да развалям сватбата ѝ.
На автогарата си купих вода и седнах на една пластмасова пейка. Беше почти единадесет вечерта.
Гледах хората с куфари и торби. Никой не знаеше коя съм и какво работя.
И за първи път през този ден се почувствах спокойно.
След три дни Виктория ми изпрати съобщение.
Каза, че съм я наранила и че е очаквала повече подкрепа от най-добрата си приятелка.
Отговорих ѝ, че съм я подкрепяла години наред, но не мога да лъжа за себе си, за да изглежда тя по-добре пред другите.
Оттогава не сме говорили.
Преди седмица намерих наша стара снимка от училище. Двете сме с еднакви бели блузи и се смеем пред класната стая.
Дълго я гледах.
Липсва ми приятелката, която познавах тогава. Онази, която ядеше филии с лютеница в кухнята ми и никога не се интересуваше колко струват обувките ми.
Но не знам дали тази Виктория още съществува.
Вчера сутринта отново станах в пет. Облякох работната си униформа, вързах косата си и тръгнах към спирката.
Когато стигнах до офиса, една от колежките ми беше оставила топло кафе до шкафа с препаратите.
Усмихнах се.
Може би нямам престижна професия. Но имам хора около себе си, пред които не трябва да се преструвам.
И това вече ми е достатъчно.
Какво бихте направили вие?
