Стоях до асансьора с работните си дрехи, а съседите ни се бяха събрали за общо събрание. В ръката си държах торбичка с хляб и кисело мляко.
На 52 години съм. Казвам се Николай и от двадесет и шест години съм женен за Милена. Имаме дъщеря, която вече живее самостоятелно.
Работя като техник по поддръжката в голям склад. Поправям машини, сменям части, понякога се прибирам с масло по ръцете, колкото и да ги търкам.
Никога не съм се срамувал от работата си.
С Милена се запознахме, когато още нямахме нищо. Живеехме под наем в една стая, отоплявахме се с електрическа печка и брояхме дните до заплата.
После купихме апартамента. Изплащахме го петнадесет години.
Преди две години Милена започна работа в частна фирма. Получи повишение, започна да ходи на служебни вечери и да се облича по-елегантно.
Радвах се за нея.
Но постепенно започна да се дразни от всичко, свързано с мен.
Първо ме помоли да не я вземам от работа с нашата стара кола. После започна да ме поправя, когато говоря пред нейни колеги.
Една вечер ми каза да не обличам любимото си яке, защото изглеждало евтино.
Преглътнах.
Миналия четвъртък се прибрах по-късно. Бях останал след смяната, защото една машина се беше повредила.
Във входа имаше събрание за ремонта на покрива. Милена стоеше до домоуправителя и разговаряше със съседите.
Когато ме видя, лицето ѝ се промени.
— Не можа ли поне да се преоблечеш, преди да дойдеш тук?
Обясних, че се прибирам направо от работа.
Един съсед се пошегува, че поне аз разбирам от ремонти и ще съм полезен.
Милена се засмя, но после каза достатъчно високо, за да я чуят всички:
— Той от ремонти разбира, но от друго нищо. Понякога ме е срам да кажа, че това ми е мъжът.
Настъпи тишина.
Жената от третия етаж сведе поглед. Домоуправителят започна да прелиства документите си.
Аз стоях с торбичката в ръка.
Погледнах Милена. Очаквах да се усмихне и да каже, че се шегува.
Вместо това тя добави:
— Вижте го само. Аз се старая да изглеждам прилично, а той все едно живее в работилницата.
Някой се изкашля.
Усетих как ушите ми горят.
— Милена, стига — казах тихо.
Тя въздъхна.
— Какво пак? Човек вече нищо не може да ти каже.
Тогава се обади бай Стефан от първия етаж. Възрастен човек, който рядко се намесваше в чужди разговори.
— Милена, помниш ли кой оправи тръбата в мазето миналата зима?
Тя не отговори.
— Николай беше. В неделя сутринта, когато всички останали си стояхме на топло.
После се обърна към съседите.
— А кой поправи вратата на входа, без да поиска нищо? Пак Николай.
Милена сви рамене.
— Това му е работата.
Бай Стефан я погледна.
— Не, госпожо. Работата му е в склада. Тук го прави, защото е добър човек.
Никой не се засмя този път.
Милена пребледня.
Аз обаче не почувствах победа. Искаше ми се само да се кача вкъщи.
Тръгнах към стълбите, но тя ме настигна.
— Сега всички ще си помислят, че съм някаква лоша жена.
Обърнах се.
— А ти помисли ли как се почувствах аз?
Тя замълча.
Вкъщи оставих хляба на кухненския плот. Измих си ръцете, смених дрехите и седнах до прозореца.
Милена влезе след десет минути.
— Не съм искала да те обидя. Просто можеше да изглеждаш по-представително.
Погледнах я.
— Двадесет и шест години съм ти бил достатъчно добър. Кога започна да се срамуваш от мен?
Тя не отговори.
На следващата сутрин станах в пет и половина, както винаги. Направих си кафе и приготвих сандвич за работа.
За първи път не приготвих кафе и за нея.
Не от злоба. Просто нямах сили да се държа така, сякаш нищо не се е случило.
Същата вечер дъщеря ни се обади. Милена вече ѝ беше разказала, че сме се скарали.
Попитах дъщеря си какво точно е чула.
— Мама каза, че си се обидил за една шега.
Разказах ѝ какво се случи.
От другата страна настъпи тишина.
После дъщеря ми каза:
— Тате, цял живот съм се гордяла, че можеш да поправиш всичко. Само не позволявай някой да те кара да се срамуваш от това.
Разплаках се, след като затворих телефона.
Не помня кога за последно бях плакал.
В неделя Милена предложи да излезем на разходка. Каза, че иска да забравим неприятната случка.
Отговорих ѝ, че не мога просто да я забравя.
Не поисках скъпи подаръци, извинения пред съседите или големи обещания.
Казах ѝ само, че ако иска да продължим заедно, трябва да ме уважава и когато съм с работните си дрехи, и когато съм с чиста риза.
Тя ме гледаше дълго. После за първи път каза, че се е държала жестоко и че съжалява.
Не знам дали ще успеем да върнем предишната близост.
Но вчера, когато се прибрах от работа, тя ме посрещна на вратата и ме попита как е минал денят ми. Не погледна дрехите ми.
Отговорих ѝ, но още ме боли.
Защото човек може да измие маслото от ръцете си за няколко минути. А думите на най-близкия му човек понякога остават много по-дълго.
Правилно ли постъпих, като не приех веднага извинението ѝ, или след толкова години брак трябваше просто да простя?
