Най-страшното беше, че апартаментът още миришеше на боя, а аз бях избирала всяка плочка в банята и всяка дръжка на шкафовете.
На 39 години съм. Казвам се Мария и от четиринадесет години съм омъжена за Петър. Имаме дъщеря на дванадесет години и живеем в Стара Загора.
Не сме били богати. Аз работя в счетоводна кантора, а Петър има малка фирма за дограма. Винаги сме си делили разходите и сме се старали да не харчим повече, отколкото можем.
Преди две години решихме да купим по-голям апартамент.
Искахме дъщеря ни най-после да има собствена стая. Бяхме спестявали дълго, а останалото взехме с кредит.
Петър се занимаваше с майсторите, защото разбира повече от ремонти. Аз избирах мебелите, пердетата и осветлението.
Всяка събота ходехме там заедно. Носехме кафе в хартиени чаши и обсъждахме къде ще сложим дивана.
Преди месец ремонтът почти приключи.
Петър започна да ходи все по-често сам. Казваше, че трябва да провери контактите, да говори с майстора или да приеме някаква доставка.
Не подозирах нищо.
Миналия петък ми съобщи, че трябва да замине за два дни до Бургас. Имал важна среща с доставчик.
Сутринта го изпратих до вратата.
— Пиши, като пристигнеш — казах му.
Той ме целуна по челото и обеща.
Следобед излязох по-рано от работа. Реших да мина през новия апартамент и да оставя няколко кърпи, които бях купила.
Когато стигнах пред блока, видях колата на Петър.
Първо си помислих, че е забравил нещо и се е върнал.
После забелязах жена, която слизаше от колата с две торби от магазин за домашни потреби.
Петър излезе след нея. Усмихваше се.
Тя го хвана под ръка и двамата влязоха във входа.
Стоях до моята кола и не можех да помръдна.
Изчаках няколко минути. После се качих по стълбите, защото асансьорът беше зает.
Пред нашата врата имаше дамски обувки.
Чувах смях отвътре.
Отключих.
Петър стоеше в кухнята. Жената подреждаше чаши в шкафа, който бях избрала преди три седмици.
Когато ме видя, изпусна една чаша.
Тя падна върху плочките и се счупи.
— Мария, какво правиш тук? — попита Петър.
Погледнах го.
— Това е моят апартамент. Ти какво правиш тук, след като си в Бургас?
Жената се отдръпна от шкафа.
Беше около тридесетгодишна, с къса руса коса и светлосин пуловер.
— Петре, коя е тази жена?
Никога няма да забравя въпроса ѝ.
Петър мълчеше.
— Аз съм съпругата му — казах. — А вие коя сте?
Тя пребледня.
Каза, че се казва Ива и че с Петър се виждат от осем месеца.
После добави нещо, което ме накара да се хвана за облегалката на един стол.
— Той ми каза, че е разведен и че този апартамент е купен за нас.
Петър веднага започна да обяснява.
— Мария, нещата не са точно така.
Но Ива го прекъсна.
— Ти ми каза, че жена ти живее в друг град!
Изведнъж разбрах, че не само аз съм била лъгана.
Ива извади телефона си. Показа ми съобщения, в които Петър обсъждаше с нея как ще обзаведат спалнята и кога ще се нанесат.
На една снимка той стоеше пред нашата нова кухня и ѝ беше написал, че скоро всичко ще бъде готово.
Почувствах се така, сякаш някой е влязъл в живота ми и е започнал да го подрежда за друг човек.
Не плаках.
Взех кърпите от торбата си и ги оставих на плота.
— Петре, прибери си нещата от стария апартамент. Тази вечер няма да се прибираш при нас.
Той тръгна след мен.
— Помисли за детето.
Обърнах се.
— Точно за нея мисля. Защото няма да я уча, че любовта означава да търпиш лъжи.
Излязох, преди да започна да плача.
В колата седях почти половин час. Телефонът ми звънеше непрекъснато.
Не вдигнах.
Вечерта казах на дъщеря ни само, че с баща ѝ имаме сериозни проблеми и известно време ще живеем отделно.
Тя ме прегърна и попита дали ще продължи да го вижда.
Казах ѝ, че той винаги ще бъде неин баща.
На следващия ден Петър дойде да говорим.
Призна, че е имал връзка с Ива, но настояваше, че не е възнамерявал да напуска семейството ни.
Попитах го защо тогава ѝ е обещал нашия апартамент.
Не получих смислен отговор.
След седмица Ива ми изпрати съобщение. Извини се и каза, че е прекратила отношенията си с него.
Не я обвинявам. Тя също е вярвала на човек, който е умеел да лъже.
Сега живея с дъщеря ни в старото жилище. Консултирах се с адвокат за общия имот и кредита.
Петър продължава да ми пише, че съжалява и че иска да поправи всичко.
Понякога отварям снимките от ремонта.
На една от тях двамата стоим в празния хол. Аз държа мостра за пердета, а той се усмихва към телефона.
Спомням си колко щастлива бях тогава.
Не знам дали някога ще мога да му простя.
Но знам, че няма да се нанеса в апартамент, в който съпругът ми е обещавал бъдеще на друга жена, докато аз съм плащала вноските и съм избирала мебелите.
Какво бихте направили вие?
