На 41 години съм. Казвам се Елена и от две години живея сама в малък апартамент във Варна.
Разведох се след петнадесет години брак. Няма да разказвам подробности, защото историята не е за бившия ми съпруг.
Историята е за жената, която наричах сестра, макар да нямахме една капка обща кръв.
С Деси се познаваме от гимназията. Бяхме заедно на първите си интервюта за работа, на първите разочарования, на всички рождени дни.
Когато тя остана без работа преди шест години, ѝ носех продукти, без да я карам да се чувства неудобно.
Когато аз се разведох, тя идваше вечер с домашна супа и сядаше до мен в кухнята.
Помня как ми каза:
— Каквото и да стане, аз съм до теб.
Вярвах ѝ.
Миналата година Деси срещна Георги. Добър човек, поне така ми изглеждаше. Работеше в строителна фирма и имаше две пораснали деца от предишен брак.
Когато ми съобщи, че ще се женят, се разплаках от радост.
Деси ме прегърна и каза:
— Ти ще си до мен на този ден. Няма начин без теб.
Започнахме да разглеждаме рокли. Ходихме по магазини, пробвахме обувки, обсъждахме прически.
Аз дори взех два дни отпуск, за да ѝ помогна с последните приготовления.
Три седмици преди сватбата тя започна да се държи странно.
Отговаряше ми кратко. Когато я питах дали има нужда от помощ, казваше, че всичко е уредено.
Една вечер ми се обади.
— Ели, трябва да поговорим.
Отидох до тях след работа. Бях още с униформата от магазина, където работя като управител на смяна.
Деси ме посрещна на вратата, но не ме прегърна.
Седнахме в кухнята. На плота имаше мостри на покани и малка кутия с фиби.
Тя дълго въртя една лъжичка между пръстите си.
— Ели, не знам как да ти го кажа.
Помислих, че сватбата се отлага.
Но тя каза нещо съвсем различно.
— Майката на Георги е много традиционна жена. Има определени разбирания за семейството.
Не разбрах накъде отива разговорът.
— И?
Деси си пое въздух.
— Не иска разведени жени сред най-близките гости. Смята, че носи лош късмет.
Първо се засмях. Помислих, че се шегува.
Но Деси не се усмихна.
— Знам, че звучи глупаво. Просто не искам напрежение на сватбата.
Погледнах я.
— И затова няма да ме поканиш?
Тя наведе глава.
— Ще се видим след това. Ще ти покажа снимките.
Седях срещу нея и не можех да повярвам.
— Деси, ние се познаваме от двадесет и пет години.
— Знам, Ели. Но трябва да ме разбереш.
После добави още нещо.
— А и ще правим много семейни снимки. Искам всичко да изглежда хубаво и спокойно.
Това ме довърши.
Не защото някой непознат ме смяташе за лош късмет.
А защото най-близката ми приятелка беше готова да ме изтрие от най-важния си ден, само за да угоди на чуждо мнение.
Станах и си взех чантата.
— Желая ти хубава сватба, Деси.
Тя ме последва до вратата.
— Моля те, не се сърди. Не искам да губя приятелството ни.
Обърнах се.
— А какво точно очакваш да направя? Да се преструвам, че не ме боли?
Тя не отговори.
Прибрах се с автобуса. Беше почти девет вечерта, а аз още стисках в ръка билета, когато отключих апартамента.
Свалих обувките си и седнах на пода до шкафа в коридора.
Не плаках веднага.
Първо си спомних всички моменти, в които бяхме заедно. Как я чаках пред кабинета за интервю, как ѝ помагах да се премести, как я слушах с часове, когато се чувстваше самотна.
После се разплаках.
В деня на сватбата телефонът ми беше пълен със снимки от общи познати.
Деси изглеждаше красива. Усмихната, с бяла рокля и букет от божури.
На една снимка видях жена, която познавах бегло от предишната ѝ работа.
Беше разведена.
Тогава разбрах, че обяснението за разведените жени вероятно не е било цялата истина.
Два дни по-късно Деси ми се обади.
Не вдигнах.
Изпрати ми съобщение, че сватбата е минала прекрасно и че иска да се видим.
Отговорих ѝ, че имам нужда от време.
След седмица случайно срещнах обща позната. Тя ми каза, че Деси се притеснявала да не говоря за развода си пред роднините на Георги, защото те били много консервативни.
Значи не съм била нежелана само заради някакво суеверие.
Просто животът ми не се вписвал в представата ѝ за идеална сватба.
Вчера Деси дойде пред магазина, където работя.
Чакаше ме до входа с две кафета.
— Ели, не можем ли да забравим всичко?
Погледнах я. Познавах това лице по-добре от собственото си.
— Мога да ти простя, Деси. Но не мога да се преструвам, че нищо не се е случило.
Тя започна да плаче.
— Не исках да те нараня.
— Но ме нарани. И най-лошото е, че знаеше точно колко трудно ми беше след развода.
Оставих кафето на близкия перваз и се върнах на работа.
Сега понякога посягам към телефона, когато ми се случи нещо хубаво. После си спомням, че вече не мога да ѝ се обадя както преди.
Липсва ми.
Но още повече ми липсва приятелката, която вярвах, че имам.
Какво бихте направили вие?
