Казвам се Антон, на 52 години съм. Живея в малък град край Велико Търново и работя като електротехник.
С по-малкия ми брат Стефан никога не сме били особено близки, но се разбирахме. Поне така си мислех.
От три години помагах на майка ни с всичко. Пазарувах, плащах сметките, сменях изгорелите крушки и всяка събота оправях по нещо в старата ѝ къща.
Стефан живееше на две улици от нея, но рядко намираше време да я посети.
Преди месец майка ни реши да ремонтира покрива.
Беше събрала пари от пенсията си и ме помоли да намеря майстори.
Аз уредих всичко.
В деня, когато трябваше да платим първата част от ремонта, майка ми отвори шкафа, в който държеше спестяванията си.
Пликът липсваше.
Проверихме чекмеджетата, старите чанти и дори кутиите с документи.
Нищо.
Майка ми седна на стола до прозореца.
— Антоне, аз съм сигурна, че го оставих тук.
Обадих се на Стефан, защото предишния ден беше идвал да вземе някакви инструменти.
Той пристигна след двадесет минути.
Още от вратата започна да ме разпитва.
— Кой последен е бил тук?
— Аз и мама — отговорих.
Стефан ме погледна странно.
— Значи е ясно.
Не разбрах какво има предвид.
Той излезе на двора, където майсторите чакаха до стълбата.
Съседката леля Пенка също беше дошла да види как върви ремонтът.
И тогава Стефан извика:
— Антон е взел парите на майка ни! Няма кой друг!
Останах неподвижен.
Майсторите спряха да разговарят.
Леля Пенка ме погледна така, сякаш не ме познаваше.
— Стефане, какво говориш? — попитах.
Той разпери ръце.
— Само ти имаш ключ. Само ти знаеш къде държи парите.
Опитах се да му обясня, че не съм пипал нищо.
Но той продължи.
— Цял живот се правиш на добрия син. Ето ти я истината!
Майка ми излезе на прага.
— Стефане, престани!
Брат ми не я послуша.
Каза, че ако не върна парите, ще подаде жалба.
Не знам кое ме заболя повече — обвинението или това, че го изрече пред хора, които ме познават от дете.
Тръгнах си, без да отговоря.
Вечерта жена ми ме намери в гаража. Седях на стария стол до работната маса и гледах една разглобена лампа.
— Антоне, мама ти звъни — каза тя.
Не можех да говоря.
На следващата сутрин майка ми ме повика.
Когато пристигнах, Стефан вече беше там.
На кухненския плот лежеше познатият кафяв плик.
Майка ми го посочи.
— Намерихме го.
Оказа се, че Стефан го бил взел предишната седмица.
Майка ни го помолила да занесе парите в банката, но той ги оставил в чекмеджето на бюрото си и забравил.
После изобщо не се сетил.
Гледах брат си.
— Значи ти си го взел?
Стефан сви рамене.
— Ами да. Забравил съм. Случва се.
Чаках да каже още нещо.
Извинявай.
Сгреших.
Обвиних те несправедливо.
Но той само добави:
— Хайде сега, няма нужда да го правим на голям проблем.
Тогава станах.
— За теб може да не е голям проблем. Но вчера ме нарече крадец пред половината улица.
Стефан се намръщи.
— Добре де, сбъркал съм.
Майка ми започна да плаче.
Помоли ни да не се караме.
Прегърнах я и ѝ казах, че не съм ѝ сърдит.
После погледнах Стефан.
— Искам да кажеш пред същите хора, че си сгрешил.
Той отказа.
Каза, че няма да се излага пред съседите заради една семейна разправия.
Излязох от къщата.
Следобед леля Пенка ме спря пред магазина.
Попита ме дали сме намерили парите.
Разказах ѝ какво се беше случило.
Тя поклати глава.
— Значи брат ти е знаел, че ги е взел?
— Бил е забравил — отговорих.
Същата вечер майка ми се обади.
Каза, че Стефан се сърди, защото съм разказал на съседката.
Отговорих ѝ, че няма да крия истината, за да пазя неговото достойнство, след като той не пожела да запази моето.
Ремонтът на покрива започна вчера.
Отидох рано, отключих портата и помогнах на майсторите да разтоварят материалите.
Майка ми ме посрещна с кафе.
Стефан не дойде.
Не искам да се отказвам от брат си.
Но вече знам, че роднинството не дава право на човек да те унижава и после да очаква да забравиш всичко.
Как бихте постъпили на мое място?
