Беше събота вечер. Стоях в ресторанта с малка кутийка в ръце, а около нас седяха приятели, които познавахме от години.
Казвам се Невена, на 45 години съм. Живея във Велико Търново и съм омъжена за Красимир от двадесет години.
Имаме син, който вече учи в друг град. Аз работя като счетоводителка в малка фирма, а Красимир има собствен автосервиз.
Не сме имали идеален брак, но винаги съм вярвала, че сме отбор.
Поне до онази вечер.
Преди няколко месеца Красимир започна да се държи странно. Прибираше се раздразнен, отговаряше ми с по една дума и постоянно намираше за какво да ме критикува.
Ако вечерята беше закъсняла, казваше, че не умея да организирам времето си.
Ако се прибирах уморена, ме питаше защо се оплаквам, след като работя на бюро.
Опитвах се да не се караме.
Когато наближи двадесетата ни годишнина, предложих да поканим няколко близки приятели на вечеря.
Красимир се съгласи.
Дори сам избра ресторанта.
Аз му купих часовник, за който знаех, че отдавна мечтае. Спестявах от личните си разходи почти три месеца.
Опаковах го в тъмносиня хартия и сложих малка картичка.
Вечерта всички бяха в добро настроение.
Приятелката ми Милена беше донесла цветя. Сервитьорът ни поздрави за годишнината, а Красимир разказваше смешни истории от младостта ни.
За момент си помислих, че може би напоследък просто е бил преуморен.
След вечерята извадих подаръка.
— Честита годишнина, Краси.
Той отвори кутийката и погледна часовника.
Усмихна се за секунда.
После лицето му се промени.
— Колко пари си дала за това?
Казах му приблизителната сума.
Красимир остави кутийката на масата.
— Значи за такива глупости имаш пари?
Настъпи тишина.
Опитах се да се усмихна.
— Това е подарък за теб.
Той поклати глава.
— Ти изобщо знаеш ли колко разходи имаме? Аз се скъсвам от работа, а ти харчиш за часовници.
Почувствах как всички погледи се насочиха към мен.
— Спестила съм ги от моята заплата — казах тихо.
Красимир се засмя неприятно.
— Твоята заплата? Нали знаеш кой плаща големите сметки вкъщи.
Милена се намеси.
— Краси, жената е искала да те зарадва.
Той я прекъсна.
— Не се меси. Невена трябва най-после да се научи да мисли.
После бутна кутийката към мен.
— Утре ще го върнеш. И не ми купувай повече такива неща, докато не започнеш да си заслужаваш парите.
Не помня как издържах следващите няколко минути.
Гледах часовника, който бях избирала с толкова желание, и усещах как лицето ми гори.
Никой не говореше.
Накрая станах, взех чантата си и казах, че не се чувствам добре.
Милена тръгна след мен.
Навън беше студено. Стоях до входа на ресторанта и се опитвах да си закопчая палтото, но пръстите ми трепереха.
— Неве, ела да те закарам — каза тя.
Отказах.
Исках само да остана сама.
Когато се прибрах, оставих подаръка на шкафа в коридора.
Красимир се върна след около час.
Влезе в кухнята и ме попита защо съм развалила вечерта.
Погледнах го.
— Аз ли я развалих?
Той сви рамене.
— Можеше да не реагираш толкова драматично. Просто ти казах истината.
Тогава за първи път от много време не замълчах.
— Унижи ме пред приятелите ни.
Красимир въздъхна.
— Пак преувеличаваш.
На следващата сутрин намерих касовата бележка и тръгнах към магазина.
Но вместо да върна часовника, седнах на една пейка пред търговския център.
Гледах хората, които минаваха покрай мен, и си спомнях колко пъти бях се отказвала от нещо за себе си.
Нови обувки. Почивка с приятелки. Курс по английски, който от години исках да започна.
Винаги имаше нещо по-важно.
Върнах часовника.
Но не дадох парите на Красимир.
Записах се на курса по английски и си купих обувките, които отлагах от миналата зима.
Когато Красимир разбра, се ядоса.
— Значи пак си похарчила парите?
Отговорих спокойно:
— Да. Този път за себе си.
Той не ми говори два дни.
После се държеше така, сякаш нищо не се е случило.
Но за мен нещата вече бяха различни.
Миналата седмица Милена ми каза, че Красимир е разказал на приятелите ни как съм се обидила заради една шега.
Това ме заболя почти колкото самата вечер.
Обадих му се и го помолих да се приберем по-рано, за да поговорим.
Казах му, че няма да приема повече да ме унижава пред хората, нито да омаловажава труда ми.
Той отново се опита да се пошегува.
Но този път не се засмях.
— Краси, говоря сериозно.
Той ме погледна и за първи път не намери какво да отговори.
Не знам дали бракът ни ще се промени.
Знам само, че двадесет години съм се старала да бъда добра съпруга, майка и домакиня.
И някъде по пътя съм забравила, че имам право и аз да бъда уважавана.
Вчера Красимир ме попита как е минал първият урок по английски.
Разказах му.
Той слушаше мълчаливо.
Не беше извинение. Но поне за първи път от месеци не се подигра.
Сега се чудя дали съм чакала твърде дълго, за да поставя граници.
Какво бихте направили вие?
