Не, никой не беше умрял. Просто в онзи ден приключиха двадесет и седем години, през които вярвах, че имам сестра.
Казвам се Силвия, на 49 години съм. Живея в Русе и работя като шивачка в малко ателие.
С Даниела се познаваме от училище. Седяхме на един чин, деляхме си закуските и си разказвахме всичко.
Когато тя отвори първия си магазин за дрехи, аз ѝ помагах след работа. Подреждах стоката, гладeх роклите и понякога оставах до късно, за да довършим витрината.
Никога не съм искала заплащане.
Тя беше моята приятелка.
През последните години бизнесът ѝ потръгна. Премести магазина в центъра, купи хубава кола и започна да общува с хора, които аз не познавах.
Виждахме се все по-рядко.
Когато ѝ звънях, често казваше, че е заета. Но ако имаше нужда да ѝ скъся някоя рокля или да поправя скъсан цип, винаги намираше време да ме потърси.
Миналия месец ме покани на откриването на новия си бутик.
— Силве, ела по-рано. Искам всичко да е идеално.
Взех си половин ден отпуск.
Облякох тъмносиня рокля, която сама си бях ушила, и купих малък подарък.
Когато пристигнах, Даниела веднага ме помоли да преместя няколко кашона в склада.
После да подредя закачалките.
После да донеса допълнителни столове.
Не възразих. Бях свикнала да ѝ помагам.
Около шест часа започнаха да пристигат гостите.
Жените бяха облечени елегантно, мъжете разговаряха за работа, а Даниела обикаляше с широка усмивка.
Аз стоях до входа с подаръка в ръце.
Тогава една жена се приближи към мен.
— Извинете, вие ли сте Силвия?
Усмихнах се.
— Да.
— Чудесно. Даниела каза, че вие се грижите за почистването. Може ли да оправите нещата в пробната?
Първо помислих, че има някакво недоразумение.
— Аз съм нейна приятелка — отговорих.
Жената изглеждаше объркана.
— О, извинете. Тя ми каза, че сте жената, която ѝ помага с чистенето и дребните задачи.
В този момент Даниела се приближи.
— Силве, моля те, виж пробната. Там е станала бъркотия.
Погледнах я.
— Дани, защо си казала, че чистя при теб?
Тя се засмя нервно.
— Е, какво толкова? Нали ми помагаш.
Няколко души се обърнаха към нас.
— Помагам ти като приятелка — казах тихо.
Даниела приближи лицето си към моето.
— Не ми прави сцени пред хората. Не е моментът да обяснявам на всички откъде се познаваме.
Усетих как очите ми се напълниха.
Не защото ме беше нарекла чистачка. Няма срамна работа.
Болеше ме, че се срамуваше да каже коя съм.
Оставих подаръка на близкия рафт и тръгнах към изхода.
Тогава чух гласа на една възрастна жена.
— Силвия, почакай.
Беше майката на Даниела, леля Рада.
Познавам я от дете.
Тя се приближи и ме хвана за ръката.
— Защо си тръгваш, момичето ми?
Не можах да отговоря.
Даниела дойде след нас.
— Мамо, моля те, не се намесвай.
Леля Рада я погледна строго.
— Тази жена ти шиеше дрехите, когато нямаше пари да си купиш нови. Стоеше с теб в първия магазин, когато никой не влизаше. И сега те е срам да я наречеш приятелка?
В магазина настъпи тишина.
Даниела сведе очи.
Аз просто излязох.
На следващата сутрин тя ми изпрати съобщение.
Пишеше, че съм я изложила пред клиентите и че майка ѝ е преувеличила всичко.
Прочетох го няколко пъти.
После ѝ отговорих:
— Не ме обиди с това, че ме представи за чистачка. Обиди ме с това, че изтри приятелството ни, за да изглеждаш по-важна.
Тя не отговори.
Минаха три седмици.
Вчера Даниела ми звънна. Имала спешна поръчка и търсела човек да поправи няколко рокли.
За първи път от двадесет и седем години ѝ отказах.
Казах, че съм заета.
И наистина бях.
Седях в ателието си и шиех рокля за жена, която ме беше избрала заради работата ми, а не защото можеше да ме използва безплатно.
Понякога ми липсва старата Даниела.
Но все повече се питам дали тя изобщо още съществува.
Правилно ли постъпих, като прекъснах толкова дълго приятелство?
