Стоях в коридора с тава домашна баница в ръце, когато тя ми прошепна това. Първо помислих, че не съм я чула правилно.
Казвам се Маргарита, на 59 години съм. От три години живея при дъщеря си Елица в Пловдив.
Преди това имах малка къща в Асеновград. Работех като продавачка в магазин за домашни потреби и се справях сама.
Когато Елица се разведе, остана с две деца и ипотека, която трудно плащаше.
Една вечер ми се обади разплакана.
— Мамо, не знам как ще се справя. Всеки месец нещо не достига.
На следващия ден отидох при нея.
Седнахме в кухнята, прегледахме сметките и разбрахме, че положението е сериозно.
Тогава взех решение, за което днес понякога се питам дали не сгреших.
Продадох къщата си.
С част от парите помогнах на Елица да погаси голяма част от ипотеката. Останалото оставих настрана за старините си.
Елица настоя да се преместя при нея.
— Мамо, няма да живееш сама. Това вече е и твоят дом.
Повярвах ѝ.
Първите месеци бяха хубави.
Сутрин приготвях закуска на внуците, изпращах ги на училище и после отивах на работа.
Вечер готвех, простирах и помагах с домашните.
Елица се прибираше уморена, но понякога сядаше до мен и ми казваше колко много съм ѝ помогнала.
Тези думи ми стигаха.
Преди около година дъщеря ми започна нова работа в голяма фирма.
Запозна се с нови хора, започна да излиза по-често и постепенно се промени.
Не казвам, че това е лошо.
Радвах се, че отново се усмихва.
Но забелязах, че когато ѝ идват приятелки, тя ме изпраща да пазарувам или ме моли да остана в стаята си.
Веднъж чух как казва по телефона:
— Майка ми е временно при нас. Докато си намери нещо свое.
Тогава не обърнах особено внимание.
Миналата събота Елица организира вечеря за няколко колеги и новия си приятел, Николай.
Още от сутринта чистихме апартамента.
Измих прозорците, изгладих покривката и направих баница със сирене, защото Елица каза, че гостите обичат домашна храна.
Към шест часа се преоблякох.
Облякох светлосиня блуза и тъмни панталони. Дори сложих малките си сребърни обеци, които пазя за празници.
Когато излязох от стаята, Елица ме погледна изненадано.
— Мамо, ти къде си тръгнала?
— Никъде. Нали ще вечеряме?
Тя остави телефона си на шкафа.
— Ами, всъщност мислех, че ще си почиваш. Ще бъдем само хора от работата.
Усетих как нещо ме стегна отвътре.
— Няма проблем. Ще седна за малко и после ще ви оставя.
Елица въздъхна.
— Мамо, моля те. Не искам да обяснявам на всички защо живееш тук.
Погледнах я.
— Какво има за обясняване?
Тя се приближи.
— Просто Николай мисли, че съм напълно самостоятелна. Не искам да изглежда, че още живея с майка си.
Не можах да кажа нищо.
Точно тогава се позвъни.
Елица отвори вратата и започна да посреща гостите.
Аз останах в коридора с тавата баница.
Една жена на около четиридесет години ме видя и се усмихна.
— О, вие сигурно сте майката на Елица!
Кимнах.
— Да, приятно ми е.
Жената се представи като Радостина, колежка на дъщеря ми.
— Елица ни е разказвала колко много ѝ помагате с децата. Сигурно често идвате на гости.
Преди да отговоря, Елица се намеси.
— Мама понякога идва да помага. Тя си има собствен живот.
Погледнах дъщеря си.
Тя избягваше очите ми.
Оставих баницата в кухнята и се прибрах в стаята си.
Чувах смеха от хола, звъна на приборите и гласа на Елица, която разказваше как сама е успяла да изплати почти цялата ипотека.
Тогава вече заплаках.
Не заради парите.
А защото бях продала дома си, за да не загуби тя своя, а сега се оказваше, че присъствието ми я притеснява.
След около час някой почука.
Беше Николай.
— Госпожо Маргарита, извинете, че ви безпокоя. Може ли да ви попитам нещо?
Станах от стола.
— Разбира се.
Той държеше празна чиния.
— Баницата е чудесна. Елица каза, че вие сте я направили. Няма ли да дойдете при нас?
Отговорих, че съм уморена.
Николай ме погледна внимателно.
— Елица спомена, че живеете в Асеновград. Всеки ден ли пътувате дотук?
Не исках да лъжа.
— Не. Живея тук от три години.
Той изглеждаше изненадан.
— Не знаех.
После се извини и излезе.
След вечерята Елица влезе в стаята ми.
Беше ядосана.
— Мамо, защо си казала на Николай, че живееш тук?
Погледнах я.
— Защото ме попита.
— Сега сигурно си мисли, че не мога да се оправям сама!
Тогава извадих от чекмеджето папката с документите от продажбата на къщата.
Поставих я на бюрото.
— Елице, никога не съм искала да ми благодариш пред хората. Но няма да се преструвам, че съм гост в дома, за който помогнах да платиш.
Тя погледна папката.
— Мамо, пак ли ще ми напомняш за парите?
Тези думи ме заболяха повече от всичко през вечерта.
Прибрах документите.
— Не, дъще. Повече няма да ти напомням.
На следващата сутрин започнах да разглеждам обяви за малки квартири.
Не искам да се карам с Елица. Не искам и да я наказвам.
Но вече не мога да живея на място, където трябва да се крия, когато дойдат гости.
Вчера тя видя отворените обяви на лаптопа ми.
— Мамо, ти сериозно ли мислиш да се изнасяш?
Казах ѝ, че да.
Елица седна до мен.
За първи път от онази вечер не изглеждаше ядосана, а уплашена.
— А кой ще ми помага с децата?
Това беше първото, което ме попита.
Не дали ще ми е трудно сама.
Не дали имам достатъчно пари.
А кой ще ѝ помага.
Не ѝ отговорих веднага.
После казах, че ще продължа да бъда баба на внуците си, но искам отново да имам собствен дом.
Тя заплака.
Аз също.
Все още живея при нея. Не съм намерила подходящо жилище.
Сутрин пак правя закуска на внуците. Пак оставям чехлите си до вратата и пак поливам цветята на балкона.
Само че вече не се чувствам у дома.
И най-тъжното е, че дъщеря ми сякаш разбра колко много съм ѝ дала едва когато реших да си тръгна.
Какво бихте направили вие?
