Държах две торби с покупки, когато го изрече. Съседите бяха излезли пред блока заради събранието на етажната собственост. Някои ме погледнаха, други се престориха, че не са чули.
Казвам се Георги, на 48 години съм. Живея в Пловдив със съпругата си Силвия и седемнайсетгодишния ни син Мартин.
Двайсет и три години работех в една и съща мебелна фабрика. Миналата есен съкратиха част от персонала и аз останах без работа.
Първите седмици Силвия ме успокояваше.
— Ще намериш нещо друго, Жоро. Не се притеснявай.
После започна да се променя.
Всяка сутрин ставах в шест, както преди. Правех кафе, изпращах Мартин на училище и преглеждах обявите за работа.
Ходех на интервюта. Понякога дори не ми се обаждаха след това.
Междувременно готвех, чистех и пазарувах. Силвия работеше в счетоводна кантора и се прибираше уморена.
Не исках да я натоварвам допълнително.
Но постепенно започна да ми говори като на човек, който нарочно стои вкъщи.
— Пак ли не си намерил работа?
— Цял ден какво правиш?
— Поне нещо полезно свърши.
Мълчах. Не защото нямах какво да кажа, а защото вече се срамувах от положението си.
Една вечер Мартин поиска да му помогна с проект за училище. Трябваше да направи малък дървен модел.
Извадих старите си инструменти от мазето. Работихме заедно до късно. За първи път от месеци се почувствах нужен.
Когато Силвия видя модела, само каза:
— За такива глупости имаш време, а за работа нямаш.
Мартин остави шкурката и излезе от кухнята.
Следващата събота имахме събрание пред блока. Трябваше да обсъждаме ремонта на входната врата.
Силвия беше касиер на входа. Аз бях обещал да донеса покупките и да се присъединя по-късно.
Когато пристигнах, съседът от третия етаж ме попита дали мога да помогна с монтажа на новата врата.
Преди да отговоря, Силвия се засмя.
— Той сега е свободен постоянно. Нищо не работи.
Няколко души се усмихнаха неловко.
Опитах се да сменя темата.
— Мога да помогна. Имам инструменти.
Тогава Силвия повиши глас.
— Разбира се, че можеш! За чуждите хора си много полезен. Само вкъщи не можеш да осигуриш нищо!
Всички замълчаха.
— Силвия, нека поговорим после — казах тихо.
Но тя продължи.
— Какво после? Шест месеца те чакам! Един истински баща не оставя жена си да издържа цялото семейство!
Торбите започнаха да се изплъзват от ръцете ми.
Не помня някога да съм се чувствал толкова малък.
Тогава съседът ни бай Петър, пенсиониран електротехник, се приближи.
— Силвия, знаеш ли кой ми поправи безплатно кухненските шкафове миналия месец?
Тя го погледна раздразнено.
— Какво общо има това?
— Георги. И не само на мен. Помогна на още трима души от входа.
Силвия махна с ръка.
— Това не плаща сметките.
Тогава Мартин, който се връщаше от тренировка, спря до нас.
Беше чул последните думи.
— Мамо, татко плаща сметките.
Всички го погледнахме.
— Какво говориш? — попита Силвия.
Мартин извади телефона си.
— Миналия месец татко започна да прави мебели по поръчка. Помагам му да качва снимките в интернет.
Не исках Силвия да научи така.
Бях започнал с две малки поръчки. После един клиент ме препоръча на друг. Работех в гаража на приятел и спестявах, за да купя собствено оборудване.
Не печелех много, но вече имах редовни поръчки.
Мартин продължи:
— Татко ми каза да не ти говорим, докато не е сигурен, че ще потръгне. Искаше да те изненада.
Силвия ме погледна.
— Защо си го крил?
Не успях да отговоря веднага.
После казах:
— Защото всеки път, когато се опитвах да ти разкажа нещо, ти ми напомняше, че съм безработен.
Взех торбите и се прибрах.
Вечерта Силвия влезе в кухнята, докато миех чиниите.
— Жоро, не трябваше да говоря така пред хората.
Погледнах я.
— Не трябваше да говориш така и когато бяхме сами.
Тя седна и заплака.
Не я прегърнах веднага. Имах нужда да разбере колко дълго бях слушал тези думи.
На следващия ден отидох в гаража и довърших един шкаф. Мартин дойде да ми помогне с дръжките.
По обяд Силвия се появи с домашни сандвичи.
Не каза много. Само попита дали може да види какво правим.
Показах ѝ поръчките и тетрадката, в която записвах разходите.
Тя стоя дълго над страниците.
Още не знам дали ще успеем да върнем отношенията си отпреди.
Но вече знам, че човек може да остане без работа, без да изгуби желанието си да се грижи за семейството.
И че най-болезнено е, когато трябва да доказваш стойността си точно пред човека, който би трябвало да те познава най-добре.
Правилно ли постъпих, като не приех веднага извинението на жена си, или трябва да ѝ простя заради семейството ни?
