Не ми го каза лично. Разбрах го от снимки във Facebook, на които бяха всички наши общи приятелки. Всички, освен мен.
Казвам се Кремена, на 46 години съм. Живея във Велико Търново, работя в счетоводна кантора и имам две пораснали деца.
С Валя се познаваме от двайсет и седем години. Бяхме заедно в първата си работа, после се омъжихме почти по едно и също време. Знаехме си семейните проблеми, радостите и страховете.
Валя беше човекът, на когото звънях, когато не можех да заспя от притеснение.
И аз бях този човек за нея.
Преди две години Валя започна малък бизнес с ръчно изработени подаръци. Отначало всичко вървеше трудно.
Помагах ѝ да подрежда поръчките, да изчислява разходите и да попълва документите.
Вечер, след работа, отивах в работилницата ѝ. Понякога стоях до девет, докато тя опаковаше кутии и лепеше етикети.
Не съм искала заплащане.
Когато ме питаше как ще ми се отблагодари, се смеех.
— Валче, приятелки сме. Стига глупости.
Миналия месец ми се обади в петък следобед.
— Креми, имам огромен проблем. Трябва да подготвя сто и двайсет поръчки до понеделник.
Попитах я как мога да помогна.
— Ела утре сутринта и остани до вечерта. В неделя също ще ми трябваш.
Замълчах.
Бях обещала на майка ми, която е на 74 години, да я заведа до старата ни къща на село. Не беше ходила там от месеци и цяла седмица говореше за това.
Обясних на Валя.
— В събота не мога, но в неделя следобед ще дойда за няколко часа.
Тя въздъхна.
— Креми, майка ти може да почака. Аз наистина имам нужда от теб.
Казах ѝ, че вече съм обещала.
Тогава Валя затвори телефона.
Помислих, че просто е изнервена.
В неделя ѝ писах дали да отида. Не отговори.
В понеделник се обадих. Не вдигна.
След още два дни видях снимките.
Валя беше организирала вечеря за приятелките ни в нов ресторант. На една от снимките държеше торта, а под нея беше написала благодарност към хората, които винаги са до нея.
Познах всички лица.
Моето го нямаше.
Писах на общата ни приятелка Нина.
— Нинче, Валя празнувала ли е нещо?
Нина ми се обади почти веднага.
— Креми, мислех, че знаеш. Валя каза, че сте се скарали и че не искаш повече да ѝ помагаш.
Седнах на стола в кухнята.
— Не сме се карали. Само не можах да отида в събота.
Нина замълча.
После ми каза нещо, което ме заболя още повече.
— Валя каза пред всички, че си я използвала години наред, а когато най-много имала нужда от теб, си я изоставила.
Не можех да повярвам.
Същата вечер отидох до работилницата ѝ.
Валя беше там с две наши познати. Подреждаха готови подаръци по рафтовете.
Когато ме видя, лицето ѝ се промени.
— Какво правиш тук?
Попитах я защо разказва, че съм я изоставила.
Тя остави една кутия на плота.
— Защото точно това направи.
Опитах се да ѝ припомня всички вечери, в които бях оставала след работа.
Валя се засмя пред другите две жени.
— Кремена, не преувеличавай. Ти само седеше тук и ми правеше компания. Не си ми изградила бизнеса.
Почувствах как бузите ми пламват.
Едната жена сведе поглед. Другата продължи да подрежда панделките, сякаш не чуваше.
— Валя, аз никога не съм казвала, че съм ти изградила бизнеса.
— Тогава престани да ми държиш сметка! — отвърна тя.
Тръгнах си, без да кажа повече.
На следващия ден Нина ме покани на кафе. Донесе малка папка, която Валя ѝ била дала, за да подреди документите.
Вътре имаше стари разпечатки с моите бележки, сметки и таблици.
Нина ги разгледа и каза:
— Креми, това всичко ти ли си го правила?
Кимнах.
Тя поклати глава.
— Валя ни каза, че никога не си вършила нищо сериозно.
Не знаех какво да отговоря.
Нина предложи да поговори с останалите приятелки, но я помолих да не го прави.
Не исках да превръщам двайсет и седем години приятелство в спор кой колко е дал.
Минаха три седмици.
Валя не ми се обади нито веднъж.
Вчера получих съобщение от нея.
— Креми, трябва ми помощ с едни документи. Можеш ли да минеш утре?
Прочетох го няколко пъти.
Нямаше извинение. Нямаше въпрос как съм. Само поредната услуга.
Отговорих ѝ, че няма да мога.
Тя веднага написа:
— Ясно. Значи наистина си решила да ми обърнеш гръб.
Оставих телефона на кухненския плот.
После извадих стар албум със снимки. На първата страница бяхме двете, на по двайсет години, прегърнати пред първото ни работно място.
Седях и гледах снимката дълго.
Не съжалявам за времето, което съм ѝ отделила. Помагах ѝ от сърце.
Но за първи път се запитах дали Валя ме е обичала като приятелка, или просто е свикнала винаги да съм на разположение.
Може би някой ден ще поговорим спокойно.
Засега обаче не искам да се връщам там, където едно мое отказване изтри всичко хубаво, което съм направила.
Какво бихте направили вие?
