Стоях на стълбата с отвертка в ръка, когато го чух. Не ме нарече татко. Дори не ме погледна.
Казвам се Георги, на 61 години съм. Живея в едно село близо до Плевен. От четирийсет години работя като дърводелец.
Ръцете ми са груби, ноктите ми винаги са потъмнели от работа, а работните ми дрехи рядко изглеждат чисти.
Имам един син, Мартин. На 35 години е, инженер в София. Женен е за хубаво момиче на име Елица.
Винаги съм се гордял с него.
Когато беше малък, му правех дървени играчки. После му сглобих бюро, на което учеше за изпитите си.
Когато го приеха в университета, продадох стария си микробус, за да му помогна с първите разходи.
Никога не съм му го напомнял.
Преди шест месеца Мартин и Елица купиха къща край София.
Обади ми се една вечер.
– Тате, има много работа. Можеш ли да дойдеш за две седмици?
Заминах още в понеделник.
Носех си инструментите, работните обувки и буркан домашна лютеница от жена ми.
Къщата беше хубава, но имаше много недовършени неща.
Поправих вратите, сглобих кухненските шкафове, поставих первазите и ремонтирах дървената ограда.
Всяка сутрин ставах преди всички.
Елица ми оставяше кафе в кухнята, а Мартин тръгваше за работа.
Вечер ме питаше докъде съм стигнал.
Понякога дори не ме питаше дали съм ял.
Не се сърдех. Знаех, че са заети.
В последната събота боядисвах дървената рамка на верандата.
Беше топло. Бях свалил якето си и работех с избеляла синя тениска.
По обяд пристигнаха съседите от отсрещната къща.
Мъж и жена, приблизително на възрастта на Мартин.
Дойдоха да се запознаят.
Мартин ги посрещна усмихнат.
Показваше им двора, новата настилка и оградата.
Когато стигнаха до верандата, жената ме погледна.
– А този господин сигурно е баща ви?
Мартин се засмя неловко.
– Не, това е майсторът, който ни помага с ремонта.
Спрях да завивам винта.
Помислих, че ще се поправи.
Но той продължи:
– Много е сръчен. От провинцията е, но разбира от работата си.
Съседите кимнаха.
Мъжът ме попита дали приемам и други поръчки.
Не знаех какво да кажа.
Мартин отговори вместо мен.
– Ще ви дам телефона му, ако потрябва.
Слязох от стълбата.
Оставих отвертката върху перваза и влязох в кухнята.
Там Елица режеше зеленчуци.
– Какво ти е, татко Георги? – попита ме.
Разказах ѝ.
Тя остави ножа.
– Не мога да повярвам.
След малко Мартин влезе.
– Тате, защо си спрял? Остана съвсем малко.
Погледнах го.
– Защо не каза на хората, че съм ти баща?
Той въздъхна.
– Стига, тате. Не прави проблем от нищо.
– Срам ли те е от мен?
Мартин се намръщи.
– Просто не исках да започват въпроси. Те са хора с положение.
Тези думи ме заболяха повече от всичко.
Излязох на двора и започнах да събирам инструментите си.
Мартин ме последва.
– Сериозно ли ще си тръгнеш заради една глупост?
Тогава Елица излезе на верандата.
– Мартине, баща ти работи тук без почивка от две седмици. Поне можеше да кажеш кой е.
Синът ми замълча.
Елица продължи:
– И знаеш ли какво? Вчера съседката ме попита кой е човекът, който всяка сутрин работи сам. Казах ѝ, че това е свекър ми и че без него нямаше да се нанесем навреме.
Мартин я погледна изненадано.
– Защо си го казала?
– Защото е истина.
Не издържах.
Седнах на ниското стъпало до портата и избърсах лицето си с ръкав.
Не плачех заради ремонта.
Плачех, защото синът ми се срамуваше от човека, който го беше отгледал.
Елица седна до мен.
– Татко Георги, моля те, не си мисли, че всички сме като него.
Това ме разплака още повече.
Събрах инструментите си и си тръгнах същия следобед.
Мартин не ме изпрати до колата.
След три дни ми изпрати съобщение.
Питаше кога ще се върна да довърша верандата.
Отговорих му, че може да си намери майстор.
Той ми написа, че съм прекалено чувствителен.
Оттогава не сме разговаряли.
Вчера Елица ми се обади. Каза, че Мартин още не разбира защо съм толкова наранен.
После тихо добави, че тя никога няма да забрави какво съм направил за тях.
Затворих телефона и отидох в работилницата.
На стената още виси малката дървена количка, която направих за Мартин, когато беше на четири години.
Не можах да я сваля.
Обичам сина си. Винаги ще го обичам.
Но вече знам, че човек може да даде всичко на детето си и пак да се окаже недостатъчно добър, за да бъде представен като негов баща.
Правилно ли постъпих, като си тръгнах, или трябваше да преглътна обидата заради сина си?
