Живея в този апартамент от двайсет и шест години. Тук отгледах сина си Николай, тук посрещахме празници, тук останах и след като съпругът ми отиде при Бог преди няколко години.
Николай е на 31. Миналата година се ожени за Елена.
Харесвах я. Тиха, възпитана, работлива. Никога не сме имали големи конфликти.
Преди шест месеца двамата започнаха ремонт на тяхното жилище. Майсторите постоянно отлагали, имало прах навсякъде и Николай ме попита дали могат временно да останат при мен.
— За две-три седмици, мамо.
Разбира се, че се съгласих.
Освободих стаята на Николай, изпрах завивките, разчистих един шкаф за дрехите им.
Трите седмици станаха два месеца.
После три.
Не казвах нищо.
Аз ставам в шест без петнайсет за работа. Пускам кафеварката, отварям прозореца в кухнята и закусвам набързо.
Една сутрин Елена излезе и затвори прозореца.
— Много изстива.
Следващата седмица премести кафеварката.
После прибра купата с плодове, защото заемала място.
Дреболии.
Поне така си казвах.
Една вечер се прибрах и любимият ми фотьойл го нямаше в хола.
Намерих го на остъклената тераса.
— Защо е там?
Елена ми обясни, че пречел и стаята изглеждала претрупана.
Погледнах Николай.
Той само каза:
— Мамо, така наистина е по-просторно.
Върнах фотьойла сама.
Не спорих.
След няколко дни Елена ме попита дали мога да не пускам пералня рано в събота, защото искали да поспят.
Съгласих се.
После Николай ме помоли вечер да намалявам телевизора.
Съгласих се и с това.
Започнах да се движа тихо в собствения си апартамент.
Най-лошото се случи миналата неделя.
Прибрах се около обяд от пазара с две тежки чанти. Пред входа видях колата на родителите на Елена.
Качих се и още от коридора чух гласове.
В хола седяха майката и бащата на Елена. На масата имаше кафе, сладки и нарязани ябълки.
Поздравих и оставих покупките в кухнята.
Когато се върнах, майката на Елена оглеждаше стаята.
— Тук може да стане много хубаво с малко промени — каза тя.
Усмихнах се от учтивост.
Тогава Елена отвори телефона си и започна да показва снимки.
— Мислим тази секция да я махнем. И масата да сменим.
Погледнах Николай.
— Какво мислите?
Настъпи тишина.
Елена ме погледна учудено.
— Ами за хола.
— Чий хол?
Тя се засмя неловко.
— Е, този.
Майка ѝ се намеси:
— Не се сърди. Младите просто искат да го освежат.
Стоях права до вратата с якето още на гърба си.
— Но това е моят дом.
Николай въздъхна.
— Мамо, никой не ти взема дома.
После каза изречението, което още чувам в главата си.
— Просто трябва малко да се съобразяваш, когато вече не живееш сама.
Пред родителите на жена си.
Пред хора, които бяха гости в дома ми.
Елена погледна към масата.
Майка ѝ започна да оправя салфетките.
Свалих якето си много бавно.
— Николай, ела за малко в кухнята.
Той дойде раздразнен.
— Какво има?
Попитах кога ще бъде готов апартаментът им.
— Не знам. Защо?
— Защото трябва да намерите друго място, докато стане готов.
Лицето му се промени.
— Сериозно ли ни гониш?
— Не ви гоня. Казвам ви, че това временно живеене приключи.
Николай излезе обратно в хола.
След секунди чух как казва:
— Майка ми явно реши, че ѝ пречим.
Тогава стана нещо, което не очаквах.
Бащата на Елена остави чашата си.
— Не, Ники. Вие прекалихте.
Всички замълчаха.
Той посочи към секцията.
— Това е домът на майка ти. Ние сме гости тук. Вие също сте временно тук. Не можете да решавате какви мебели ще махате.
Елена почервеня.
— Татко, не е точно така.
— Точно така е.
Николай не каза нищо.
Аз се върнах в кухнята и започнах да прибирам покупките. Ръцете ми трепереха, докато слагах картофите в долния шкаф.
След малко майката на Елена влезе.
Очаквах да ме убеждава да размисля.
Вместо това каза тихо:
— Извинявай. И аз се увлякох.
Това почти ме разплака.
Не извинението на сина ми.
Извинението на чужд човек.
Същата вечер Николай каза, че ще потърсят квартира.
Не ме прегърна. Не се извини.
Само попита колко време им давам.
Казах две седмици.
Сега вкъщи е тихо.
Пак пия кафето си до отворения прозорец. Фотьойлът ми е на старото място.
Обичам сина си повече, отколкото мога да обясня. Но започнах да разбирам, че да си майка не означава цял живот да се свиваш, за да има място за всички останали.
Какво бихте направили вие?
