На 38 години съм, омъжена съм за Стефан от единайсет години. Разбирам се прилично със свекърва си Румяна, но тя има един навик — винаги трябва да участва във всичко.
Къде ще ходим, какво ще купуваме, кога ще ремонтираме.
Стефан обикновено казва:
— Тя просто се интересува.
Тази година за първи път от много време решихме да отидем за четири дни в Родопите.
Само двамата.
Аз намерих малък семеен хотел. Събирах пари няколко месеца, платих резервацията и дори си взех два дни отпуск, които трудно ми одобриха.
Вечерта преди тръгването приготвих багажа.
Две чанти, якета, зарядни, лекарства за глава и пакет домашни сандвичи за пътя.
Стефан беше необичайно мълчалив.
Попитах го дали има нещо.
— Няма. Уморен съм.
На сутринта станахме в пет.
Повикахме такси до автогарата.
Докато Стефан сваляше багажа от багажника, аз отидох да проверя от кой сектор тръгваме.
Тогава чух:
— Добро утро!
Обърнах се.
Румяна стоеше на няколко метра от мен с куфар на колелца, дамска чанта и възглавничка за пътуване.
Първо реших, че е случайност.
— Вие накъде?
Тя се засмя.
— С вас, разбира се.
Погледнах Стефан.
Той не ме погледна.
Само взе куфара на майка си.
— Щях да ти кажа.
Стоях насред автогарата и усещах как хората минават покрай мен.
— Кога?
— Ами… снощи.
Румяна веднага се намеси:
— Не прави проблем още от сутринта. И без това има свободно място.
Оказа се, че Стефан ѝ бил резервирал стая в същия хотел.
Преди шест дни.
Шест дни е знаел.
През тези шест дни аз говорех колко се радвам, че най-после ще бъдем сами.
А той мълчеше.
Качихме се в автобуса.
Местата ни бяха едно до друго. Румяна седна от другата страна на пътеката.
След половин час започна да обсъжда програмата.
— Първия ден ще отидем до центъра. После искам да видя манастира.
Не казах нищо.
Когато спряхме за почивка, слязох да си купя вода.
Стефан ме последва.
— Моля те, не се дръж така.
Обърнах се към него.
— Как се държа?
— Майка ми усеща, че не я искаш.
Не можах да повярвам.
— Защото не съм я канила.
Точно тогава Румяна слезе от автобуса.
До нас имаше още няколко пътници.
Тя явно беше чула последното.
— Спокойно — каза високо. — Ако толкова ти преча, ще си стоя сама. Някои жени явно забравят, че мъжът им е имал майка преди тях.
Хората се обърнаха.
Стефан въздъхна.
— Мамо…
Но после погледна мен.
— Можеше поне да проявиш уважение.
Това ме пречупи.
Аз трябваше да проявя уважение.
Не човекът, който шест дни ме лъжеше с мълчание.
Не жената, която се появи на почивката ни без да ме попита.
Аз.
Една възрастна жена от автобуса, която стоеше наблизо, се намеси.
— Извинявайте, но ако синът ми направи това на жена си, аз сама ще му се скарам.
Румяна замълча.
Жената продължи:
— Почивката на семейна двойка не е семейно събрание.
Стефан почервеня.
Аз благодарих на жената и се качих обратно.
В хотела оставих двамата да решават къде ще ходят.
Следобед излязох сама.
Разходих се по една тиха улица, купих си кафе и седнах на пейка срещу планината.
За първи път от сутринта дишах спокойно.
Вечерта Стефан ме попита:
— Утре ще дойдеш ли с нас?
Казах му:
— Утре ще направя това, което аз искам. Точно както вие направихте.
Не се скарах.
Не поисках Румяна да си тръгне.
Но през останалите три дни спрях да бъда човекът, който трябва да направи всички останали доволни.
Когато се прибрахме, казах на Стефан само едно.
Следващия път, когато вземе решение за двама ни без мен, ще трябва да понесе и решението, което аз ще взема без него.
Трябваше ли да приема ситуацията заради свекърва си, или правилно поставих граница?
