На 39 години съм и с Ива се познаваме още от гимназията. Бяхме от онези приятелки, които могат да не се чуят три дни, а после да говорят два часа, докато едната готви, а другата сгъва пране.
Последната година обаче нещо се промени.
Ива започна малък бизнес от дома си. Правеше украси и подаръчни комплекти и често ме молеше да ѝ помагам след работа.
Първо беше дребно.
— Ще минеш ли да залепим етикетите?
После започнах да опаковам поръчки, да снимам готовите неща и дори да отговарям на съобщения, когато тя беше заета.
Никога не съм искала нищо.
Казвах си, че приятелите затова са приятели.
Преди месец Ива ме покани на гости за рождения си ден. Бяхме около десетина души в къщата ѝ. В кухнята миришеше на печена баница, а върху плота имаше купички със салати и нарязана питка.
Пристигнах по-рано, както ме беше помолила.
Помогнах ѝ да подреди столовете и да донесе допълнителни чинии от шкафа.
Когато гостите дойдоха, Ива започна да разказва за бизнеса си.
Всички я поздравяваха.
Аз се радвах за нея.
В един момент една нейна братовчедка ме попита:
— Ти още ли ѝ помагаш?
Усмихнах се.
— Когато мога.
Ива веднага се намеси.
— Напоследък май не може много.
Помислих, че се шегува.
Не се шегуваше.
— Три пъти я молих тази седмица и все имаше нещо по-важно — продължи тя.
Няколко души погледнаха към мен.
Казах спокойно:
— Имах много работа.
Ива се засмя.
— Всички работим.
Замълчах.
Тогава тя добави:
— Когато на нея ѝ беше трудно, аз винаги бях насреща. Сега, когато аз имам нужда, изведнъж няма време.
Усетих как ми става горещо.
Пред хора, които почти не познавах, най-близката ми приятелка ме представяше като човек, който я е използвал.
— Ива, нека не говорим за това сега.
— Защо? Нещо невярно ли казвам?
Извадих телефона си от джоба, но не за да показвам нещо.
Просто го стиснах в ръката си.
В него още стояха съобщенията ѝ от предната седмица.
Молеше ме да отида във вторник.
Бях отишла.
После в сряда.
Пак бях отишла.
В четвъртък ме беше помолила да остана до късно, но аз отказах, защото на следващата сутрин започвах работа рано.
Точно това бяха нейните три пъти.
Не три отказа.
Два пъти помощ и един отказ.
Погледнах я.
— Искаш ли наистина да говорим за това пред всички?
— Нямам какво да крия.
Тогава една жена от другия край на стаята стана.
Познах я. Беше съседката на Ива.
— Аз имам какво да кажа — каза тя.
Всички замълчаха.
Жената посочи към мен.
— Миналата сряда тази жена беше тук, когато се прибрах в девет вечерта. Носеше кашони от колата.
Ива пребледня.
Съседката продължи:
— И във вторник я видях. Даже ми помогна да задържа входната врата, защото ръцете ѝ бяха пълни.
Не почувствах удовлетворение.
Стана ми тъжно.
Защото непознат човек защитаваше пред всички нещо, което най-добрата ми приятелка прекрасно знаеше.
Ива започна да обяснява:
— Не казвам, че никога не ми е помагала.
— Точно това прозвуча — казах.
Оставих чашата си с вода на кухненския плот.
Взех палтото си от закачалката.
Ива тръгна след мен.
— Сега пък ще си ходиш?
Обух си обувките.
— Да.
— Значи ще развалиш рождения ми ден заради една забележка?
Погледнах я и за първи път не се опитах да спася положението.
— Не си тръгвам заради забележката. Тръгвам си, защото трябваше да ме унижиш пред хора, за да изглеждаш ти ощетената.
Тя не каза нищо.
На следващия ден ми изпрати дълго съобщение.
Не беше извинение.
Обясняваше колко е била напрегната и как съм трябвало да проявя разбиране.
Прочетох го два пъти.
После написах само:
— Когато решиш да ми се извиниш, без да обясняваш защо аз трябва да те разбера, ще поговорим.
Оттогава минаха две седмици.
Телефонът ми мълчи.
Липсва ми.
Двадесет години приятелство не се изключват като лампа.
Но за първи път се питам дали през всичките тези години съм била нейна приятелка, или просто човекът, който винаги идва, когато го повикат.
Правилно ли постъпих, че си тръгнах, или трябваше да замълча заради приятелството ни?
