На 39 години съм и от осем години работя в малка фирма за внос и доставки.
Не е мечтаната работа, но я харесвах. Познавах клиентите, знаех всички срокове и често оставах след края на работния ден, когато имаше проблем.
Преди година назначиха Даниела.
Тя е на 34 и още от началото се сприятелихме. Сядаше на бюрото срещу мен и почти всяка сутрин ми носеше кафе, когато слизаше до машината.
Аз я обучавах.
Показвах ѝ програмата, таблиците, поръчките, кои клиенти искат обаждане и кои предпочитат имейл.
— Без теб съм загубена — казваше тя.
Когато объркаше документ, оставах след работа и го оправяхме заедно.
Не съм го приемала като конкуренция.
Преди четири месеца шефът ни събра и каза, че фирмата ще търси човек за ръководител на отдела.
Колегите веднага започнаха да ми казват, че позицията е за мен.
Аз също реших да кандидатствам.
Даниела знаеше.
Една вечер дори ми помогна да подредя презентацията, която трябваше да представя.
Бях разработила нов начин за следене на забавените доставки. Работих по него почти три седмици.
Показах ѝ всичко.
Тя каза:
— Това е много добро. Няма как да не те изберат.
Два дни преди интервюто се разболя детето на една колежка и аз трябваше да поема част от работата ѝ.
Останах до почти девет вечерта.
Даниела си тръгна към шест.
На следващата сутрин презентацията ми я нямаше в общата папка.
Помислих, че съм я преместила.
Намерих копие в компютъра си и не обърнах повече внимание.
На интервюто шефът беше странно безразличен.
Когато започнах да обяснявам идеята си, той каза:
— Да, запознат съм.
Това ме озадачи.
След седмица ни събраха всички в заседателната стая.
Шефът обяви, че новият ръководител ще бъде Даниела.
Ръкоплясках.
Беше ми тежко, но си казах, че вероятно е била по-добра на интервюто.
После шефът добави:
— Особено ни впечатли предложението ѝ за нова система за проследяване на забавените доставки.
Погледнах Даниела.
Тя не ме погледна.
Шефът включи екрана.
Пред всички се появи моята схема.
Същите колони.
Същите обозначения.
Дори една правописна грешка, която бях забравила да поправя.
Усетих как ми става горещо.
— Това е моята разработка — казах.
Стаята замлъкна.
Даниела се усмихна нервно.
— Работихме по нея заедно.
— Не сме.
Шефът се намръщи.
— Може би това трябва да го обсъдите отделно.
Но аз вече не можех да мълча.
— Имам файловете с датите. Имам и имейлите, в които изпращам първата версия преди Даниела изобщо да я е виждала.
Един от колегите каза:
— Тя я показваше още миналия месец.
Даниела пребледня.
Срещата приключи набързо.
След час ме извикаха в кабинета на шефа.
Даниела беше там.
Тя призна, че е използвала моята презентация, но твърдеше, че само я била доразвила.
— Не мислех, че ще стане такъв проблем — каза.
Погледнах я.
— Получи повишение с нея.
Тогава тя каза нещо, което няма да забравя.
— Ти така или иначе ме научи на всичко. Би трябвало да се радваш, че съм успяла.
Не знаех дали да се смея или да плача.
Шефът поиска всички файлове.
Два дни по-късно решението за повишението беше отменено.
Но позицията не дадоха и на мен.
Казаха, че след случилото се искат да започнат процедурата отначало.
Даниела се върна на старото си бюро срещу мен.
Първите дни почти не говореше.
После една сутрин остави кафе до клавиатурата ми.
— Може ли да спрем с това напрежение?
Преместих чашата към нея.
— Не съм ти ядосана заради длъжността. Ядосана съм, защото ти имах доверие.
Оттогава общуваме само по работа.
Не я злепоставям пред останалите и не ѝ преча.
Но вече не оправям грешките ѝ след работно време. Не споделям личните си файлове. Не давам идеи, преди да са изпратени официално с моето име.
Някои колеги казват, че трябва да забравя случилото се.
Аз мога да простя.
Само че вече знам, че прошката и доверието не са едно и също.
Правилно ли постъпвам, като държа дистанция, или трябва да ѝ дам втори шанс?
