Имам по-малък брат, Иво. Разликата ни е шест години и още от деца майка ми повтаряше едно и също:
— Ти си по-голямата. Отстъпи му.
Отстъпвах му играчките, последното парче баница, стаята, когато станахме ученици. После започнах да отстъпвам време, почивни дни и собствените си планове.
На 24 се омъжих за Петър. Имаме дъщеря, която вече е студентка, и живеем в малък апартамент, който изплащахме почти петнайсет години.
Иво остана при родителите ни доста по-дълго. Смени няколко работи, после се ожени за Милена.
Никога не съм го съдила.
Когато родителите ни имаха нужда от нещо, обаче телефонът звънеше при мен.
Сметка за ток, която трябва да се провери. Документи в общината. Тежки покупки. Майстор за течащата мивка.
Иво винаги имаше причина.
— Како, на работа съм.
— Како, Милена е планирала нещо.
— Како, ти си по-близо.
Само че живеехме на почти еднакво разстояние.
Преди две години баща ми отиде при Бог. Майка остана сама в стария им апартамент.
Оттогава започнах да ходя при нея почти всеки ден след работа.
Работя в счетоводна кантора и приключвам около пет и половина. Вместо да се прибера, слизах две спирки по-рано, минавах през магазина и отивах при мама.
Носех хляб, кисело мляко, препарати. Понякога само сядахме в кухнята и пиехме чай.
Иво идваше рядко.
Но преди месец майка ми ни извика в неделя.
Каза, че иска да поговорим за апартамента.
Отидохме аз и Петър. Иво дойде с Милена.
Майка беше направила баница. На масата имаше шарена покривка, купичка с кисело мляко и онези стари порцеланови чинии, които пази още от сватбата си.
След като хапнахме, тя избърса ръце в престилката и каза:
— Реших апартаментът да остане на Иво.
Помислих, че не съм чула правилно.
Петър погледна към мен, но замълча.
— Как така да остане на Иво? — попитах.
Майка въздъхна.
— Вие сте оправени. Имате жилище. Иво няма собствено.
Иво гледаше в чинията си.
Милена обаче веднага каза:
— То е логично. Вие наистина нямате нужда.
Това изречение ме заболя повече от решението.
Не заради апартамента.
А защото жена, която идваше при майка ми по няколко пъти годишно, ми обясняваше от какво имам и нямам нужда.
— Иво съгласен ли е? — попитах.
Той вдигна рамене.
— Како, какво искаш да направя? Решението е на мама.
Погледнах майка.
— А последните две години кой беше тук?
Тя веднага се намръщи.
— Не започвай да си броиш добрините.
Сякаш някой ме плесна.
Пред съпруга ми. Пред брат ми. Пред снаха ми.
— Не ги броя.
— Тогава защо го споменаваш? — попита тя. — Нали не си ми помагала заради апартамента?
— Не.
— Значи няма проблем.
В кухнята стана тихо.
Чуваше се само старият хладилник.
Станах и занесох чинията си до мивката.
Майка ме погледна изненадано.
— Къде тръгна?
— Вкъщи.
— Пак се обиди.
Точно тези думи ме спряха.
Обърнах се.
— Не съм обидена, мамо. Просто разбрах нещо.
Иво най-после ме погледна.
— Какво правиш сега от мухата слон?
Не му отговорих.
Взех си чантата и си тръгнахме с Петър.
В колата той не запали веднага.
— Добре ли си?
Кимнах, но очите ми се напълниха.
Не плаках за апартамента.
Плаках, защото цял живот бях добрата дъщеря, която няма нужда от нищо, понеже се справя сама.
Три дни по-късно майка ми се обади.
— Утре можеш ли да минеш? Трябва да се платят няколко сметки и не разбирам нещо.
За първи път казах:
— Обади се на Иво.
Настъпи тишина.
— Какво ти става?
— Нищо. Просто Иво също ти е дете.
Тя затвори ядосана.
След час брат ми ми писа:
— Много грозно постъпваш. Наказваш мама заради имот.
Прочетох съобщението няколко пъти.
Не отговорих.
Следващата седмица майка пак се обади. Този път ѝ трябваше някой да изчака майстор за пералнята.
Пак казах да потърси Иво.
Тогава тя изрече:
— Ти си дъщерята. Нормално е ти да се занимаваш с тези неща.
Попитах я спокойно:
— А когато става дума за апартамента, тогава не съм ли дъщерята?
Майка замълча.
За първи път нямаше готов отговор.
Не съм прекъснала отношенията си с нея. Обаждам ѝ се, посещавам я, но вече не тичам при всяко позвъняване.
Миналата неделя отидох за кафе.
На излизане видях Иво пред входа с торба от магазина и пакет препарат под мишница.
Изглеждаше раздразнен.
— Мама ме кара да идвам през ден — каза.
Само го погледнах.
— Трудно е, нали?
Той не отговори.
Качих се в колата и за първи път от много години не изпитах вина, че се прибирам директно у дома.
Не искам апартамента на майка ми.
Исках само грижата ми да не се приема като задължение, а моето мълчание като доказателство, че с мен може всичко.
Вие как мислите?
