Стоях пред входната врата с домашна баница в ръцете. Бях станала в шест сутринта, за да я приготвя. Майка ни винаги казваше, че моята баница ѝ напомня за тази на баба.
На четиридесет и осем години съм. Разведена, с пораснал син, който живее в друг град. Работя като продавачка в малък магазин за домашни потреби.
Сестра ми Мария е с пет години по-малка. Има хубава къща, собствен бизнес и съпруг, когото всички уважават.
Никога не съм ѝ завиждала. Поне така си мислех, докато не разбрах колко малко означавам за нея.
Бяхме се събрали за рождения ден на майка ни. Навършваше седемдесет години.
Още на входа Мария ме огледа от главата до петите.
– С тази рокля ли ще бъдеш?
Погледнах синята си рокля. Беше чиста, изгладена и я пазех за специални случаи.
– Да. Защо?
– Нищо. Влизай, че гостите вече са дошли.
В хола имаше около петнадесет души. Роднини, съседи, приятели на семейството.
Майка ми седеше до прозореца. Когато ме видя, лицето ѝ светна.
– Ела, моето момиче!
Прегърнах я и усетих познатия мирис на крема ѝ за ръце.
Тогава Мария взе баницата от мен.
– Ще я оставя в кухнята. Поръчала съм достатъчно храна.
Не казах нищо.
След малко всички започнаха да разглеждат подаръците. Мария беше купила на майка ни скъп часовник. Хората я поздравяваха и ѝ правеха комплименти.
Аз бях донесла стар семеен албум, който възстановявах почти два месеца. Бях подредила снимките, залепила скъсаните страници и написала датите, които помнех.
Когато го подадох на майка ни, Мария се засмя.
– Е, всеки според възможностите си.
Няколко души се усмихнаха неловко.
Майка ми отвори албума. Докосна една пожълтяла снимка с пръст и очите ѝ се напълниха.
– Тази снимка я мислех за изгубена.
Преди да успее да каже друго, Мария ме дръпна към коридора.
– Може ли да поговорим?
Последвах я.
– Искам да си тръгнеш – каза тихо.
Помислих, че не съм чула правилно.
– Какво?
– Не искам да разваляш празника. Всички те гледат съжалително. Не можеш ли поне веднъж да се появиш като нормален човек?
Усетих как лицето ми пламва.
– Мария, това е рожденият ден на майка ни.
– И точно затова не искам да я излагаш.
Последните думи прозвучаха достатъчно силно, за да ги чуят хората в хола.
Обърнах се. Братовчедка ни стоеше до вратата. Съпругът на Мария също беше чул всичко.
Никой не каза нищо.
Взех си палтото. Ръцете ми трепереха толкова силно, че не успявах да закопчая копчетата.
Тогава чух майка ни.
– Къде отиваш?
– Трябва да тръгвам, мамо.
Тя погледна мен, после Мария.
– Какво стана?
Сестра ми въздъхна.
– Мамо, не започвай. Просто ѝ обясних, че трябва да се държи прилично.
Майка ми се изправи бавно.
– Знаеш ли кой плати сметките ми през зимата, когато ти каза, че си много заета?
Мария замълча.
– Знаеш ли кой идваше всяка неделя да ми пазарува и да ми оправя къщата?
– Мамо…
– Сестра ти. И никога не ми позволи да ти кажа.
Мълчах. Не исках никой да разбира. Помагах на майка си, защото ми беше майка.
Тя свали новия часовник и го остави върху шкафа.
После взе стария албум.
– Аз си тръгвам с голямата си дъщеря.
Мария започна да плаче, но майка ни не се обърна.
Навън валеше ситен дъжд. Майка ми ме хвана под ръка, както правеше, когато бях малка.
– Баницата остана вътре – прошепнах.
Тя ме погледна и се усмихна през сълзи.
– Ще си направим друга. Само двете.
Същата вечер Мария ми изпрати няколко съобщения. Пишеше, че съм я унижила пред гостите и че съм настроила майка ни срещу нея.
Не отговорих.
Обичам сестра си. Но за първи път в живота си не изпитвам желание да се оправдавам пред нея.
Само едно ме боли. Че трябваше майка ни да стане свидетел на всичко това точно на рождения си ден.
Правилно ли постъпих, като си тръгнах мълчаливо, или трябваше да се защитя пред всички?
