Бяхме на рождения ден на свекърва ми. Седях до прозореца, а срещу мен бяха сестрата на мъжа ми, нейният съпруг и още няколко роднини.
На масата имаше домашна торта, салата и чиния с нарязани ябълки. Свекърва ми беше сложила новата си покривка, която пазеше за гости.
Всичко започна от един обикновен въпрос.
— Ели, ти още ли работиш в счетоводната кантора? — попита зълва ми.
Преди да отговоря, съпругът ми Николай се засмя.
— Каква работа, бе? Тя си стои вкъщи. Аз издържам цялото семейство.
Усетих как бузите ми пламнаха.
На четиридесет и шест години съм. С Николай сме женени от двадесет години. Имаме дъщеря, която следва в Пловдив.
Преди осем месеца напуснах счетоводната кантора, защото започнах да работя от вкъщи за две малки фирми. Не печеля огромни суми, но изкарвам достатъчно, за да покривам голяма част от разходите ни.
Николай знаеше всичко.
Знаеше и че от шест месеца плащам тока, водата и лекарствата на майка му.
Свекърва ми получава малка пенсия. След като плати отоплението през зимата, почти нищо не ѝ оставаше.
Един ден ме беше помолила да ѝ купя лекарства, защото щяла да чака следващата пенсия.
Оттогава всеки месец ѝ помагах.
Не казвах на Николай, защото той непрекъснато се оплакваше, че майка му искала прекалено много от нас.
А тя почти никога не искаше нищо.
На рождения ден замълчах след думите му. Не исках да развалям празника.
Но Николай продължи.
— Някои хора си мислят, че като седят пред компютъра по цял ден, вършат работа.
Зълва ми се засмя.
— Е, поне вкъщи ти е чисто.
Погледнах ръцете си. Бях си изрязала ноктите предната вечер, защото единият се беше счупил, докато миех печката.
— Работя, Николай — казах тихо.
Той махна с ръка.
— Айде сега, не започвай. Говорим си.
Точно тогава свекърва ми остави вилицата си.
— Ники, ти знаеш ли кой ми плати последната сметка за ток?
Николай я погледна раздразнено.
— Мамо, сега ли намери да говорим за сметки?
— Питам те нещо.
— Откъде да знам? Нали получаваш пенсия?
Свекърва ми се обърна към мен.
— Ели, кажи му.
Поклатих глава. Не исках да се превръщам в центъра на разговора.
Но тя стана, отиде до шкафа и извади малка папка с ластик.
Вътре държеше всички разписки.
— Шест месеца снаха ми плаща сметките. Купува ми лекарствата. Идва всяка събота да ми донесе продукти. А ти ми се обаждаш веднъж седмично за пет минути.
Николай пребледня.
— Защо не си ми казала?
Свекърва ми го погледна.
— Защото Ели ме помоли да не ти казвам. Не искаше да се карате заради мен.
Настъпи тишина.
Зълва ми започна да разглежда телефона си. Съпругът ѝ стана да донесе вода от кухнята.
Николай се обърна към мен.
— Значи си давала пари зад гърба ми?
Не можех да повярвам, че това беше първото, което го интересуваше.
— Помагах на майка ти.
— Трябваше да ме питаш.
— А ти трябваше да ме попиташ дали наистина съм безработна, преди да ме унижиш пред всички.
Гласът ми трепереше. Не повиших тон, но едва удържах сълзите си.
Той не отговори.
Прибрахме се почти без да говорим.
В колата Николай пусна радиото. След няколко минути го изключи.
— Изкара ме лош син пред цялата рода.
Гледах през прозореца.
— Не аз казах истината за теб.
Вкъщи свалих обувките си в коридора и отидох да си измия лицето. Николай остана в хола.
На следващата сутрин станах в седем. Направих кафе, отворих лаптопа и започнах работа.
Николай влезе в кухнята.
— Ще има ли закуска?
За първи път от години не станах веднага.
— Има хляб, сирене и яйца в хладилника.
Той ме погледна изненадано.
— Какво ти става?
— Работя.
Не го казах грубо. Просто продължих да пиша.
Следобед Николай ми изпрати съобщение, че съжалява за думите си. После добави, че съм могла да му кажа за майка му по-рано.
Вечерта се извини отново, този път без да ме обвинява. Казах му, че искам да знае колко печеля, какво плащам и колко работа върша, преди отново да говори вместо мен.
Оттогава минаха три седмици.
Николай започна сам да звъни на майка си и да я пита от какво има нужда. Вкъщи вече обсъждаме разходите заедно.
Но аз още помня смеха му пред роднините.
Най-много ме заболя не че ме нарече безработна. Заболя ме, че човекът, с когото съм прекарала половината си живот, знаеше колко се старая и въпреки това реши да ме направи за смях.
Все още го обичам. Но вече не искам да доказвам стойността си, като мълча и върша всичко сама.
Вие как мислите?
