На 57 години съм. От трийсет години карам автобус по междуградски линии. Ставам в четири сутринта, пия кафето си прав до мивката и излизам, докато повечето хора още спят.
Съпругата ми работи в квартална пекарна. Имаме един син, Даниел, на 32 години.
За него сме живели. Не сме ходили по почивки, не сме сменяли мебелите с години. Но той завърши университет, научи два чужди езика и започна работа в голяма международна фирма в София.
Когато получи първата си заплата, ми купи нов портфейл.
Каза ми, че един ден ще ме накара да спра да работя толкова много.
Още го пазя, въпреки че кожата по краищата вече се е напукала.
Преди три месеца Даниел получи повишение. Стана ръководител на отдел и ни се обади развълнуван.
С майка му се зарадвахме като деца.
Миналия петък трябваше да закарам служебния автобус до сервиз в София. Имах няколко свободни часа и реших да изненадам сина си.
Купих му любимите домашни сладки от пекарната на майка му. Сложих ги в хартиена торбичка и отидох до офиса му.
Обадих му се от входа.
– Тате, защо не ми каза, че ще идваш?
Обясних му, че съм наблизо и искам само да го видя.
След десет минути излезе.
Беше с хубав костюм, лъснати обувки и часовник, какъвто аз никога не съм носил.
До него вървяха двама мъже и една жена.
Когато ме видя, лицето му се промени.
Аз се усмихнах и тръгнах към него с разтворени ръце.
– Момчето ми!
Той направи крачка назад.
– Тате, недей така. Тук съм на работа.
Спрях.
Единият мъж се усмихна учтиво.
– Това баща ви ли е, Даниел?
Синът ми погледна към старото ми яке, после към обувките ми.
– Да. Баща ми е шофьор.
Последва кратко мълчание.
После Даниел добави:
– Той не е свикнал с такава обстановка. Извинявайте.
Усетих как бузите ми пламват.
Жената до него каза, че няма за какво да се извинява, но синът ми вече ме беше хванал леко за лакътя и ме водеше към изхода.
Навън му подадох сладките.
– Майка ти ги направи тази сутрин.
Той погледна торбичката.
– Тате, не можеш просто да идваш така. Имам авторитет пред тези хора.
Попитах го какво общо има моето идване с авторитета му.
Тогава каза нещо, което още чувам вечер.
– Не искам всички да ме гледат като сина на автобусния шофьор. Толкова ли е трудно да разбереш?
Не се скарахме.
Само прибрах торбичката обратно в ръката си.
– Разбрах, сине.
Тръгнах към спирката. Той не ме последва.
На следващия ден получих телефонно обаждане от непознат номер.
Беше мъжът, който стоеше до Даниел пред офиса.
Представи се като негов колега. Бил ме познал, след като съм си тръгнал.
Преди дванайсет години съм го возил редовно от родния му град до София, когато бил студент.
Помнеше как веднъж му помогнах да намери изгубената си чанта с документи.
– Чичо Петре, исках само да ви кажа, че се радвам, че ви видях. Разказах на Даниел откъде ви познавам.
Не знаех какво да отговоря.
Вечерта синът ми се обади.
Гласът му беше различен.
– Тате, колегата ми каза, че си му помогнал навремето. Каза, че съм късметлия с такъв баща.
Мълчах.
– Извинявай за вчера.
Попитах го само едно.
– Ако той не ти беше разказал това, пак ли щеше да ми се извиниш?
Даниел не отговори веднага.
После тихо каза:
– Не знам.
Тези три думи ме заболяха повече от всичко пред офиса.
В неделя дойде вкъщи. Майка му беше направила супа и го покани да остане.
Седнахме на пейката в двора.
Даниел ме прегърна и каза, че се е държал глупаво.
Прегърнах го и аз.
Но му обясних, че повече няма да ходя неканен в офиса му. Не защото се срамувам от работата си, а защото не искам отново да виждам онзи поглед.
Той наведе глава.
На другата сутрин пак станах в четири. Облякох старото яке, взех термоса и излязох за работа.
Не съжалявам за нито един ден зад волана. С тези ръце съм отгледал сина си и съм му дал възможност да живее по-добре от мен.
Само не предполагах, че един ден точно той ще поиска да ги скрия.
Обичам го и съм му простил. Но още ме боли, че трябваше чужд човек да му припомни защо може да се гордее с баща си.
Кажете ми, правилно ли постъпих, като му простих, или трябваше да му покажа по-ясно колко дълбоко ме нарани?
