На 54 години съм и от 26 години работя като чистачка в едно училище. Дъщеря ми Ива е на 31, омъжена е и има хубава работа в голяма фирма.
Отгледах я почти сама. Баща ѝ си тръгна, когато тя беше на седем. Не сме гладували, но имаше месеци, в които броях стотинките до заплата.
Сутрин чистех класните стаи, следобед миех стълбища в два входа. Прибирах се с напукани ръце и миризма на препарат по дрехите.
Ива беше добро дете. Учеше много, никога не ми създаваше проблеми.
Когато я приеха в университета, плаках от радост. Купих ѝ куфар на изплащане и я изпратих на автогарата.
После завърши, намери си работа и се омъжи за момче от заможно семейство.
Оттогава нещо започна да се променя.
Първо ме помоли да не нося старото си палто, когато ходя у тях.
После започна да ме поправя как говоря.
— Мамо, не казвай такива думи пред хората. Звучиш смешно.
Опитвах се да внимавам.
Преди две седмици Ива организира празненство за новия си апартамент. Бяха поканени родителите на съпруга ѝ, негови колеги и няколко приятели.
Купих комплект красиви кърпи за кухнята. Опаковах ги сама с хартия на малки сини цветя.
Облякох най-хубавата си рокля. Бях я носила само веднъж, на сватбата на племенницата ми.
Когато пристигнах, Ива отвори вратата и ме огледа.
— Мамо, защо си с тези обувки?
Погледнах надолу.
Бяха черни, чисти, с нисък ток.
— Удобни са ми, дъще.
Тя въздъхна и ме пусна вътре.
Апартаментът беше прекрасен. Светли стени, нови мебели, голяма тераса.
Помогнах да наредят чиниите и салфетките.
След малко пристигнаха родителите на зет ми. Майка му ме поздрави любезно и ме попита къде работя.
Преди да отговоря, Ива се намеси.
— Мама се занимава с поддръжка на сгради.
Погледнах я учудено.
Но замълчах.
По-късно една от гостенките ме попита дали имам собствена фирма за почистване.
Усмихнах се.
— Не, госпожо. Чистачка съм в училище.
Ива, която стоеше наблизо, веднага се обърна.
— Мамо, нали ти казах да не обясняваш на всички подробности!
В стаята стана тихо.
— Но това е работата ми, Иве.
Тя остави чашата си на плота.
— Точно затова не обичам да те представям пред колегите си. Винаги трябва да казваш всичко по най-неудобния начин.
Усетих как лицето ми пламва.
Една от жените погледна към прозореца. Друг гост се престори, че разглежда телефона си.
Ива продължи:
— Не можеш ли поне веднъж да се държиш така, че да не се срамувам?
Не помня как стигнах до коридора.
Взех си палтото, но ръцете ми трепереха толкова силно, че не можех да закопчая копчетата.
Тогава майката на зет ми, госпожа Мария, дойде след мен.
— Почакайте, моля ви.
Помислих, че ще ме убеждава да остана.
Вместо това тя се обърна към Ива, която беше застанала на вратата.
— Ива, знаеш ли какво работеше моята майка?
Дъщеря ми мълчеше.
— Миеше подовете в една фабрика. С нейната заплата ме изучи. Никога не съм се срамувала от нея.
Ива пребледня.
Госпожа Мария продължи спокойно:
— Не е срамно майка ти да чисти училище. Срамно е да я унижаваш заради това.
Не издържах.
Сълзите ми потекоха, докато държах палтото в ръце.
Ива прошепна:
— Мамо, не исках така да прозвучи.
Погледнах я.
— Но точно така прозвуча, дъще.
Излязох.
На спирката седнах на студената пейка и извадих от чантата си старото портмоне.
Вътре още държа малка снимка на Ива от първия ѝ учебен ден.
На снимката е с две плитки и огромна раница. Аз стоя до нея с работната си престилка, защото тогава нямах време да се преоблека.
Спомних си как ме държеше за ръката и не искаше да ме пусне.
Сега същото момиче се срамуваше от мен.
На следващата вечер Ива дойде у дома.
Носеше сладки от пекарната и стоеше притеснена пред вратата.
— Мамо, извинявай. Не знам какво ми стана.
Поканих я вътре.
Седнахме в кухнята, където някога пишеше домашните си.
— Иве, аз не мога да стана друга жена, за да ти е удобно пред хората.
Тя започна да плаче.
— Знам, мамо.
— Мога да си купя нови обувки. Мога да говоря по-тихо. Но няма да се срамувам от работата, с която те отгледах.
Ива ме прегърна.
Не я отблъснах.
Но за първи път не успях веднага да ѝ кажа, че всичко е наред.
Оттогава ми звъни всеки ден. Опитва се да бъде по-внимателна.
Аз я обичам. Тя си остава моето дете.
Само че вече знам колко много може да заболи една майка, когато разбере, че човекът, за когото е дала всичко, се срамува от нея.
Кажете ми, трябва ли да простя веднага на дъщеря си, или имам право да поискам време, за да преживея думите ѝ?
