Стоях пред входа с торба лекарства и пакет пресен хляб. Бях дошла направо от работа, още с работната блуза и мокрите обувки.
Наоколо имаше поне десет души. Съседи, които познавах от дете. Хора, които бях поздравявала всяка сутрин.
А сестра ми Даниела стоеше на стълбите и говореше толкова високо, че я чуваха чак от отсрещния тротоар.
– Кажи им сега! Кажи им защо не искаш да вземеш мама при себе си!
Аз съм на 48 години. Разведена съм и живея сама в двустаен апартамент. Сестра ми е с шест години по-малка, омъжена, с голяма къща извън града.
Майка ни е на 76. От две години почти всичко около нея минава през мен.
Пазарувам, чистя, плащам сметките, водя я по учреждения. Всяка вечер ѝ звъня, за да проверя дали е заключила вратата.
Даниела идваше рядко. Обикновено за половин час, с някакъв сладкиш и много обещания.
Но пред хората винаги беше най-загрижената дъщеря.
Всичко започна, когато майка ни спомена, че иска да прехвърли апартамента си на мен.
Аз отказах.
Казах ѝ, че жилището си е нейно и няма нужда да решава нищо сега.
Даниела обаче разбра само едно – че майка ни е мислила да остави апартамента на мен.
Оттогава започнаха подмятанията.
– Много удобно си се наредила – каза ми веднъж по телефона. – Гледаш я, за да вземеш всичко.
Затворих, без да отговоря.
Не исках майка ни да чува как се караме за дома, в който сме израснали.
Но онази събота Даниела беше решила да направи представление пред съседите.
– Тя чака мама да ѝ подпише документите! – извика. – А сега отказва да я прибере!
Една съседка ме погледна укорително.
– Не ти отива, Мария. Майка ти толкова се е грижила за вас.
Усетих как лицето ми пламва.
Опитах се да обясня, че майка ни сама не иска да напуска дома си.
Даниела ме прекъсна.
– Стига си лъгала! Кажи поне веднъж истината!
Тогава видях майка ни.
Беше излязла на площадката между първия и втория етаж. Държеше се за парапета и гледаше надолу.
Беше обула домашните си чехли на бос крак.
– Даниела, стига – каза тихо.
Сестра ми дори не се обърна.
– Мамо, прибери се. Аз ще се оправя с нея.
Майка ни слезе още две стъпала.
– Не, няма да се оправяш. Защото ти казах да не правиш това.
Всички млъкнаха.
Мама извади от джоба на жилетката си сгънат лист.
– Вчера ходих при нотариус. Отмених пълномощното, което дадох на Даниела миналата година.
Погледнах сестра си.
Не знаех за никакво пълномощно.
Майка ни продължи:
– Бях ѝ разрешила да ми помага с документите. А тя ми донесе договор да подпиша, с който да ѝ прехвърля апартамента срещу гледане.
Даниела пребледня.
– Мамо, не говори такива неща пред хората!
– Защо? Нали ти ги събра?
Никой не помръдваше.
Майка ни се обърна към съседката, която ме беше укорила.
– Мария ми сменя крушките, носи ми храната и ми пере завивките. Даниела идва да пита кога ще реша за жилището.
Сестра ми започна да плаче.
– Значи не съм ти дъщеря вече?
Мама въздъхна.
– Дъщеря си ми. Но и Мария ми е дъщеря. Не можеш да я унижаваш, за да получиш нещо от мен.
Не изпитах победа.
Беше ми болно да гледам сестра си така. Още помнех как като малки спяхме в една стая и си разменяхме пуловерите.
А сега стояхме пред същия вход като чужди хора.
Даниела си тръгна, без да ме погледне.
Аз се качих с мама. Прибрах хляба в шкафа, сложих лекарствата до чашата ѝ и ѝ направих чай.
Тя ме хвана за ръката.
– Извинявай, че трябваше да чуеш всичко това.
За първи път от много време се разплаках пред нея.
Не за апартамента. Не за думите на съседите.
А защото сестра ми беше готова да ме направи лош човек пред всички, само за да получи нещо, което още не ѝ принадлежеше.
Оттогава не сме разговаряли.
Продължавам да се грижа за майка ни. Не искам жилището ѝ и не искам да наказвам сестра си.
Но вече не мога да се преструвам, че нищо не се е случило.
Според вас трябва ли да простя на сестра си, защото сме семейство, или има унижения, след които човек има право да затвори вратата?
