Бях с работните си дрехи, когато го чух. Държах торба с инструменти в едната ръка и буркан с домашна лютеница в другата.
На 61 години съм. Казвам се Георги и повече от трийсет години работя като водопроводчик. Ръцете ми са груби, ноктите ми понякога остават черни дори след сапуна, а коленете ме болят всяка вечер.
Сина ми Мартин го отгледахме с жена ми в малък апартамент в Плевен. Не сме били богати, но никога не сме го оставяли без необходимото.
Когато поиска компютър за училище, работих три поредни недели. Когато го приеха в университет в София, продадох стария си автомобил, за да платим първата година.
Не съжалявам за нито едно от тези неща.
Мартин сега е на 35 години. Работи в голяма фирма, има хубав автомобил и живее със съпругата си в нова кооперация.
Гордеех се с него.
Само че през последните две години започна да се отдалечава.
Когато му звънях, често не вдигаше. Ако го посетях, ме посрещаше пред входа. Все намираше причина да не се качвам.
Миналия четвъртък имах работа в неговия квартал. Оправях спукан кран на възрастна жена, която живееше на две улици от него.
Приключих по-рано и реших да му занеса лютеница, която жена ми беше направила предния ден.
Позвъних му.
Не отговори.
Тръгнах към блока му и го видях пред входа с трима мъже. Бяха облечени с ризи и сака, а до тях имаше два лъскави автомобила.
Усмихнах се и го повиках.
— Марти, момчето ми!
Той се обърна.
Усмивката му изчезна.
Приближих се и му подадох буркана.
— Майка ти изпраща лютеница. Още е топла от вчера.
Един от мъжете се усмихна.
— Баща ти ли е?
Мартин погледна работните ми обувки, изцапаното яке и торбата с инструменти.
После каза:
— Не, един майстор е. Познаваме се отдавна.
За миг помислих, че не съм чул правилно.
Стоях с протегната ръка, а бурканът тежеше все повече.
— Марти, какво говориш?
Той ме хвана за лакътя и ме отведе няколко крачки встрани.
— Татко, защо идваш така? Не виждаш ли, че съм с важни хора?
— Само ти донесох нещо от майка ти.
— Можеше да се обадиш.
— Обадих се.
Тогава той изрече думите, които няма да забравя.
— Не можеш ли поне веднъж да изглеждаш нормално? Срам ме е, когато се появяваш така.
Не му отговорих.
Оставих буркана върху ниската ограда до входа и си тръгнах.
На спирката седнах на една пейка. Автобусът дойде, но не се качих.
Гледах обувките си. Бяха стари, но здрави. С тях бях работил цяла зима, за да помогна на Мартин с ремонта на първото му жилище.
Вечерта жена ми попита дали съм видял сина ни.
Казах ѝ, че е бил зает.
Не исках да я натъжавам.
На следващия ден телефонът ми звънна.
Беше непознат номер.
Мъжът се представи като Николай. Един от хората, които бяха стояли пред блока.
— Господин Георги, извинете, че ви безпокоя. Вчера чух разговора ви със сина ви.
Мълчах.
— Разпознах ви. Преди осем години поправихте тръбите в апартамента на майка ми. Тя тогава нямаше възможност да ви плати веднага, а вие ѝ казахте да не се притеснява.
Спомних си възрастната жена. Живееше сама и все ми предлагаше домашни сладки.
— Майка ми още ви помни — продължи Николай. — Исках само да знаете, че няма нищо срамно в работата ви.
Гърлото ми се сви.
Същата вечер Мартин дойде у дома.
Беше разбрал, че Николай ме е потърсил.
Стоеше на прага и въртеше ключовете си.
— Татко, не трябваше да става така.
— Кое не трябваше?
Той сведе глава.
— Да кажа онези неща.
Поканих го вътре, но не го прегърнах, както правех преди.
Седнахме в кухнята.
— Сине, цял живот съм поправял чужди тръби, за да можеш ти да имаш избор какъв човек да станеш. Не съм очаквал да се срамуваш от мен.
Очите му се напълниха.
— Знам, татко.
— Не, Мартине. Ако знаеше, нямаше да кажеш на хората, че съм ти майсторът.
Той остана още малко. Извини се няколко пъти.
Когато си тръгваше, му дадох нов буркан с лютеница.
Този път го взе с две ръце.
Оттогава ми звъни всеки ден.
Аз му отговарям, защото ми е син и го обичам.
Но нещо в мен се промени.
Преди се гордеех, че съм бащата на Мартин. Сега се надявам някой ден той да се научи да се гордее, че е мой син.
Кажете ми, правилно ли постъпих, като му простих, или има думи, които дори едно дете няма право да казва на баща си?
