Навърших 43 години миналата събота. От сутринта бях на крак, защото съпругът ми Николай беше решил да организира семейно събиране у дома.
Първоначално се зарадвах. От години не бях празнувала рождения си ден както трябва. Все нещо излизаше по-важно — сметки, ремонти, училищни разходи, нуждите на другите.
Този път си помислих, че Николай най-после е решил да направи нещо за мен.
Оказа се, че съм разбрала погрешно.
Още в петък вечерта Николай ми остави списък на кухненския плот. Беше написал какво трябва да сготвя, какво да купя и колко души ще дойдат.
Осемнайсет човека.
Погледнах го и попитах:
— Ники, ти сериозно ли очакваш сама да приготвя всичко това?
Той дори не вдигна очи от телефона.
— Ами нали си вкъщи утре? Майка ми каза, че ще помогне, ако има нужда.
Майка му никога не помагаше. Идваше, оглеждаше и обясняваше кое не съм направила както трябва.
В събота станах в шест.
Обелих картофите, сложих месото във фурната, нарязах зеленчуците и започнах салатите. Междувременно пуснах пералня, измих банята и смених покривката в хола.
Николай спеше до десет.
Когато стана, първото му изречение беше:
— Защо още мирише на готвено? Отвори прозорците, че ще дойдат хора.
Не му отговорих.
Към четири следобед вече ме боляха краката. Бях с домашните дрехи, косата ми беше вързана набързо, а на пръста си имах малка лепенка, защото се бях порязала с ножа.
Исках поне да си взема душ и да облека новата блуза, която си бях купила.
Точно тогава звънна звънецът.
Свекърва ми пристигна първа. След нея дойдоха сестрата на Николай, съпругът ѝ и още няколко роднини.
Всички влязоха с торбички и цветя.
За миг се усмихнах.
После разбрах, че цветята са за свекърва ми. Била имала имен ден през седмицата и решили да я поздравят.
За мен никой не носеше нищо.
Не държа на подаръци. Но когато си рожденик, поне очакваш някой да те прегърне и да ти каже две хубави думи.
Вместо това свекърва ми надникна в кухнята.
— Марче, още ли не си готова? Гостите ще огладнеят.
Николай вече беше седнал в хола и разказваше нещо смешно на братовчед си.
Аз започнах да нося чиниите.
Когато всички седнаха, останах права до кухненската врата. Нямаше свободен стол, защото Николай беше поканил още двама души, без да ми каже.
— Донеси още хляб — подвикна той.
Донесох.
— И салфетки — добави свекърва ми.
Донесох и тях.
Тогава сестрата на Николай се засмя.
— Е, Мария поне днес има повод да се развихри в кухнята!
Няколко души се засмяха.
Опитах се и аз да се усмихна, но не успях.
След малко Николай вдигна чашата си с безалкохолно и каза:
— Хайде, наздраве за майка ми, че винаги ни събира!
Всички започнаха да я поздравяват.
Стоях до мивката с мокра кърпа в ръка.
Никой не спомена рождения ми ден.
Тогава на вратата се звънна отново.
Беше съседката ми Росица. Живее два етажа под нас. Познаваме се от години и често си помагаме.
Държеше малка кутия с торта и букет карамфили.
— Честит рожден ден, Мария! Знам, че имаш гости, ама исках лично да те поздравя.
В кухнята настъпи тишина.
Росица ме погледна, после видя престилката ми, купчината чинии и хората в хола.
— Ама ти защо работиш? Нали днес ти е празникът?
Не можах да отговоря.
Николай се появи зад мен.
— Роси, влизай, влизай. Мария обича да се занимава с такива неща.
Тогава Росица каза нещо, което никога няма да забравя.
— Николай, аз я познавам от петнайсет години. Мария обича да се грижи за хората. Това не означава, че не иска някой да се погрижи и за нея.
Никой не се засмя.
Свалих престилката и я оставих върху пералнята в кухнята.
— Роси, ще слезеш ли с мен за малко?
Взех си чантата, телефона и новата блуза от спалнята.
Николай ме погледна изненадано.
— Къде тръгна? А кой ще прибере после?
Погледнах го.
— Ти.
Излязохме с Росица. Седнахме в малкото кафене до блока, поръчахме си по един чай и разделихме тортата на две.
За първи път през този ден някой ме попита как съм.
Прибрах се след девет.
В кухнята имаше мръсни съдове. Покривката беше на петна. Николай гледаше телевизия.
— Изложи ме пред роднините — каза той.
Събух обувките си и оставих цветята във ваза.
— А ти дори не ми честити рождения ден.
Той замълча.
После каза:
— Е, честит рожден ден тогава. Трябваше ли да правиш такъв проблем?
Тази вечер не спорих повече.
На следващата сутрин Николай ме попита какво ще има за закуска.
Казах му, че в хладилника има яйца, сирене и хляб.
Той ме изгледа, сякаш съм му казала нещо обидно.
Оттогава са минали няколко дни. Говорим само за необходимото. Николай продължава да твърди, че съм преувеличила.
Аз продължавам да ходя на работа, да плащам сметките и да върша своите задължения. Но вече не тичам да изпълнявам всяко негово желание.
Вчера намерих малката картичка от Росица в чантата си. Беше написала, че заслужавам поне един ден, в който да бъда обичана, а не само полезна.
Седнах на кухненския стол и дълго гледах тези думи.
Не искам скъпи подаръци. Не искам ресторанти и големи изненади.
Исках само мъжът, с когото живея от двайсет години, да забележи, че и аз съм човек.
А най-много ме боли, че трябваше една съседка да му го напомни.
Вие как мислите?
