Бях пристигнала първа в ресторанта. Носех малка кутия с подарък и жилетка, която бях изплела сама. Когато потърсих името си на масата за семейството, снаха ми ме хвана за ръката.
— Вашето място е отзад, при другите гости.
На 67 години съм. Казвам се Райна и имам един син, Димитър. Отгледах го сама, след като баща му ни напусна, когато беше на шест години.
Работех в хлебозавод. Прибирах се с брашно по дрехите и напукани ръце, но винаги намирах сили да му приготвя вечеря.
Димитър порасна добро момче. Завърши университет, намери хубава работа и се ожени за Гергана.
Когато се роди внучката ми, плаках от радост.
Първите месеци ходех почти всеки ден да помагам.
Перях малките дрешки, готвех супа и излизах с количката, за да може Гергана да си почине.
Никога не съм искала нищо в замяна.
Но постепенно започнах да усещам, че присъствието ми ги притеснява.
Гергана ме поправяше за всичко.
Не държах правилно шишето. Не сгъвах правилно дрехите. Говорех прекалено силно.
Един ден ми каза да не идвам с домашните си чехли, защото изглеждали старомодно.
Прибрах ги в торбата и повече не ги носих.
Когато наближи кръщенето, Димитър ми се обади.
— Мамо, ще бъде голямо тържество. Родителите на Гергана поканиха много хора.
Попитах дали мога да помогна с нещо.
— Не, всичко е организирано.
Въпреки това купих подарък за внучката си и изплетох бяла жилетка с малки копчета.
Три вечери я разплитах и започвах отново, защото исках да стане хубава.
В деня на тържеството облякох най-хубавата си рокля.
Беше тъмнозелена, с малка брошка на яката. Дъщерята на съседката ми помогна да си направя прическа.
Когато влязох в ресторанта, видях голяма маса отпред.
Там седяха родителите на Гергана, брат ѝ, леля ѝ и още няколко роднини.
Имаше свободен стол до Димитър.
Тръгнах натам, но Гергана ме спря.
— Райна, за вас сме предвидили място на другата маса.
Погледнах към дъното на залата.
Там седяха хора, които никога не бях виждала.
— Но аз съм бабата на детето.
Гергана въздъхна.
— Моля ви, не започвайте. Там ще ви е по-спокойно.
Димитър беше на няколко крачки.
Чу всичко.
Не каза нищо.
Седнах на посоченото място.
До мен имаше възрастна жена, която ме попита откъде познавам семейството.
— Аз съм майката на бащата — отговорих тихо.
Тя ме погледна изненадано.
— А защо сте тук?
Не знаех какво да кажа.
По-късно започнаха снимките.
Фотографът извика бабите и дядовците.
Станах и оправих роклята си.
Но Гергана се приближи и прошепна:
— Първо ще снимаме най-близките. После ще ви повикаме.
Върнах се на стола.
Гледах как другите баба и дядо държат внучката ми, как се усмихват и как всички ги поздравяват.
Мен никой не повика.
Тогава жената до мен стана.
Оказа се, че е леля на Гергана, която живее в Германия.
Приближи се до младото семейство и попита достатъчно високо, за да чуят всички:
— Защо майката на Димитър седи при непознатите?
Гергана се смути.
— Така сме разпределили местата.
Жената поклати глава.
— Тази жена е отгледала бащата на детето. Не заслужава ли поне да седне до сина си?
В залата настъпи тишина.
Димитър най-после се приближи.
— Мамо, ела при нас.
Погледнах го.
— Сега ли се сети, че съм ти майка?
Очите му се напълниха със сълзи.
Но аз не станах.
Не исках да ме местят от съжаление, след като вече ме бяха унижили пред всички.
Останах до края на тържеството.
Подарих жилетката на внучката си и си тръгнах, преди да започнат танците.
На следващия ден Димитър дойде у дома.
Седна на стария кухненски стол и дълго мълча.
После каза:
— Мамо, срам ме е от себе си.
За първи път не побързах да го успокоя.
Казах му, че го обичам, но че вчера ме е оставил сама сред хора, които дори не знаеха коя съм.
Той плака.
Аз също.
Оттогава ми звъни всеки ден и настоява да виждам внучката си по-често.
Не отказвам.
Но вече не отивам без покана и не предлагам помощ, преди да са ме помолили.
Вчера Димитър ми донесе снимка от кръщенето.
На нея съм сама, седнала в края на залата, с ръце върху чантата си.
Каза, че иска да я запази, за да не забравя никога как се е държал.
Аз му отговорих, че няма нужда от снимка.
Аз помня.
Как бихте постъпили на мое място?
