Стоях пред огледалото в коридора и държах телефона до ухото си. Бях си купила нова рокля, бях записала час за фризьор и от две седмици се радвах, че ще бъда до нея в най-важния ѝ ден.
А тя току-що ми беше казала да не споменавам, че сме израснали заедно.
Казвам се Десислава, на 39 години съм. Работя като продавач-консултант в магазин за обувки в Пловдив. Разведена съм от пет години и отглеждам сама дъщеря си, която вече е на 15.
С Милена се познаваме от първи клас.
Седяхме на един чин, разменяхме си сандвичите в междучасията и си ходехме на гости почти всяка събота.
Когато баща ѝ остана без работа, майка ми им носеше буркани със зимнина. Когато моите родители се разделиха, Милена идваше у нас и стоеше с мен, докато се успокоя.
Бяхме повече от приятелки.
Поне аз така мислех.
Преди три години Милена се премести в София. Започна работа в голяма фирма, запозна се с Виктор и животът ѝ постепенно се промени.
Радвах се за нея.
Виктор имаше собствен бизнес, хубава къща и родители, които често пътуваха в чужбина.
Милена започна да ми разказва за скъпи ресторанти, почивки и вечери с негови приятели.
Аз продължавах да ѝ разказвам за магазина, за училището на дъщеря ми и за сметките, които едва успявах да покрия.
Понякога усещах, че бърза да затвори телефона.
Но си казвах, че е заета.
Когато ми съобщи, че ще се омъжва, плаках от радост.
— Деси, искам да дойдеш. Ти си част от живота ми — каза ми тогава.
Започнах да отделям пари от заплатата си.
Купих рокля на намаление, платих предварително пътуването и избрах подарък, който можех да си позволя.
Седмица преди сватбата Милена ми се обади.
Говореше странно, сякаш някой стоеше до нея.
— Деси, трябва да те помоля за нещо.
— Кажи.
— Родителите на Виктор са малко особени. Много държат на средата, от която идват хората.
Не разбрах накъде отива разговорът.
— И какво общо има това с мен?
Милена замълча.
После каза:
— Ако някой те попита откъде се познаваме, кажи, че сме работили заедно преди години.
Засмях се, защото помислих, че се шегува.
Но тя продължи.
— И недей да разказваш за стария ни квартал. Особено за онези години, когато нямахме нищо.
Усетих как лицето ми пламва.
— Милена, срамуваш ли се от мен?
— Не говори глупости. Просто не искам неудобни разговори.
Затворих телефона и дълго стоях в коридора.
После реших да отида.
Не исках да развалям приятелство заради един разговор.
В деня на сватбата пристигнах рано. Ресторантът беше красив, с големи прозорци и светли покривки.
Милена изглеждаше прекрасно.
Когато ме видя, ме прегърна набързо и прошепна:
— Само помни какво се разбрахме.
Тези думи ме заболяха повече, отколкото очаквах.
Настаниха ме на маса с хора, които не познавах.
До мен седеше възрастна жена, която се представи като леля на младоженеца.
— Вие откъде познавате булката? — попита тя.
Погледнах към Милена.
Тя стоеше на няколко метра и ме наблюдаваше.
— От деца сме приятелки — отговорих.
Жената се усмихна.
— Колко хубаво! Значи знаете много истории за нея.
Точно тогава Милена се приближи.
— О, Деси малко преувеличава. Познаваме се покрай работата.
Няколко души се засмяха.
Аз не успях.
— Милена, ние никога не сме работили заедно — казах тихо.
Тя ме погледна предупредително.
— Деси, моля те, не сега.
Седнах обратно.
Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва успях да оставя чашата с вода.
След малко отидох до тоалетната. Там чух две жени да разговарят.
Едната беше братовчедка на Милена.
— Тази с тъмносинята рокля май е стара приятелка на булката.
Другата отговори:
— Милена каза, че е някаква позната от провинцията. Поканила я от учтивост.
Не излязох веднага.
Стоях до мивката и гледах как водата тече.
После си измих лицето, оправих косата си и се върнах в залата.
Не направих сцена.
Не казах нищо на гостите.
Просто взех чантата си и тръгнах към изхода.
На паркинга Милена ме настигна.
— Деси, къде отиваш?
— Прибирам се.
— Точно днес ли ще ми правиш номера?
Погледнах я.
— Милена, аз съм ти приятелка от тридесет и две години. Защо трябва да се преструвам, че едва те познавам?
Тя въздъхна раздразнено.
— Ти не разбираш какви са тези хора.
— Може би. Но разбирам как се държиш ти.
Тогава Милена каза нещо, което окончателно ме накара да си тръгна.
— Просто не исках всички да знаят откъде съм тръгнала.
Погледнах я още веднъж.
Спомних си как двете чакахме автобуса в дъжда, как деляхме една баничка, когато нямахме достатъчно пари, и как тя плака на рамото ми след първата си раздяла.
— Милена, аз никога не съм се срамувала откъде сме тръгнали.
Качих се в колата и си тръгнах.
На следващия ден получих съобщение от нея.
Пишеше, че съм я изложила, че съм завидяла на новия ѝ живот и че истинската приятелка би направила малък компромис.
Не отговорих.
Минаха три седмици.
Вчера намерих в стар албум наша снимка от осми клас. Стоим пред училището с еднакви евтини якета и се смеем.
Седнах на пода и плаках.
Не заради сватбата.
А защото разбрах, че човек може да пази едно приятелство с цялото си сърце, докато другият отдавна се опитва да го скрие.
Снимката още е при мен. Не мога да я изхвърля.
Но вече не мога и да се преструвам, че нищо не се е случило.
Какво бихте направили вие?
