На 53 години съм и от двадесет и две години живея в един и същи блок. Познавам почти всички съседи. С някои си разменяме само поздрави, с други сме си помагали през годините.
Живея сам, откакто се разведох преди седем години. Работя като шофьор на автобус и не обичам да се забърквам в чужди проблеми.
Съседката ми от третия етаж, леля Станка, е на 74 години. Винаги е била добра с мен. Понякога ми оставяше парче баница пред вратата, а аз ѝ носех тежките покупки.
Синът ѝ Красимир е на 45 години. Живее в друг град и рядко се прибира.
Преди два месеца леля Станка ме помоли да ѝ помогна да смени старата брава на входната врата на апартамента. Докато майсторът работеше, тя ми показа малка метална кутия.
Вътре държеше спестяванията си.
– За черни дни са, Иване. Красимир не знае за тях.
Казах ѝ да ги прибере на сигурно място.
Няколко седмици по-късно срещнах Красимир пред блока. Беше дошъл да види майка си.
Попита ме дали знам къде държи спестяванията си.
Не му отговорих.
– Майка ти сама ще реши какво да ти каже – отвърнах.
Той се засмя и смени темата.
Миналия вторник се прибрах от работа малко след шест. Още на входа чух викове.
Леля Станка стоеше до пощенските кутии, а около нея се бяха събрали поне десет съседи.
Когато ме видя, посочи ме с пръст.
– Ето го! Той ми взе парите!
Спрях на място.
Помислих, че не съм чул правилно.
– Какви пари, лельо Станке?
– От кутията! Само ти знаеше къде е!
Една съседка от втория етаж ме погледна така, сякаш вече беше решила, че съм виновен.
Домоуправителят ме попита дали съм влизал скоро в апартамента ѝ.
– Не съм влизал от смяната на бравата.
Леля Станка започна да плаче.
– Аз му имах доверие! Хранех го, помагах му, а той ме ограби!
Тези думи ме заболяха повече от самото обвинение.
Красимир стоеше до нея и мълчеше.
Погледнах го.
Той веднага извърна очи.
Тогава разбрах, че нещо не е наред.
– Красимир, ти кога беше последно при майка си?
Той се намръщи.
– Какво общо има това?
– Отговори ми.
– В неделя. И какво от това?
Леля Станка ме прекъсна.
– Не намесвай сина ми! Той няма да посегне на майка си!
Входната врата се отвори и влезе съседката от първия етаж, госпожа Николова.
Тя носеше пазарска чанта и беше чула последните ни думи.
– Станке, нали в неделя ми каза, че си дала парите на Красимир?
Настъпи тишина.
Леля Станка пребледня.
Красимир изведнъж започна да обяснява, че парите били за ремонт на колата му и щял да ги върне.
Майка му го погледна уплашено.
– Нали ми обеща, че ще ги донесеш обратно до понеделник?
Той не отговори.
Всички мълчаха.
Оказа се, че Красимир взел спестяванията с разрешението на майка си. Когато не ги върнал, тя се изплашила и започнала да твърди, че са откраднати.
А аз бях най-удобният виновник.
Домоуправителят тихо каза:
– Значи Иван няма нищо общо.
Леля Станка сведе глава.
Чаках поне едно извинение.
Не получих.
Само Красимир промърмори:
– Е, станало е недоразумение. Няма нужда да го раздуваме.
Тогава за първи път повиших глас.
– Недоразумение ли наричаш това? Майка ти ме обяви за крадец пред всички!
Взех си чантата и се качих по стълбите.
Същата вечер леля Станка почука на вратата ми.
Държеше чиния с домашни мекици.
– Иване, недей да ми се сърдиш. Притесних се за парите.
Не взех чинията.
– Лельо Станке, аз не искам мекици. Искам пред същите хора да кажеш, че не съм крадец.
Тя ме погледна обидено.
– На стари години ли ще ме караш да се излагам?
Не знаех дали да се разсмея, или да заплача.
Вчера домоуправителят ми каза, че някои съседи още обсъждат случката.
А леля Станка продължава да ме подминава, без да ме поздравява.
Не съжалявам, че отказах мекиците. Съжалявам, че човек, на когото съм помагал толкова години, предпочете да съсипе името ми, вместо да признае истината за собствения си син.
И сега се питам дали трябва да направя първата крачка към помирение, или да запазя достойнството си.
Как бихте постъпили на мое място?
