Не знам кое ме заболя повече. Думите му или това, че ги каза с усмивка, сякаш разказваше смешна случка.
На 63 години съм. Казвам се Николай и цял живот съм работил като автомонтьор. Ръцете ми са груби, ноктите ми никога не изглеждат съвсем чисти, колкото и да ги търкам.
Синът ми Виктор е на 36. Има собствен автосервиз, хубава кола и жена, която много държи на външния вид.
Преди шест години Виктор реши да отвори сервиза си. Нямаше достатъчно опит, нито клиенти.
Аз му дадох инструментите си, стария подемник и почти всичките си спестявания.
Първите две години работех там без заплата. Отварях сутрин, приемах колите и оставах след затваряне да подреждам.
После бизнесът потръгна.
Виктор нае млади момчета, купи ново оборудване и започна да обслужва скъпи автомобили.
Постепенно престана да ме вика.
Казваше, че вече всичко е компютърно и старите майстори трудно се оправят.
Не спорех. Радвах се, че се справя.
Миналия месец Виктор организира откриване на втори сервиз.
Обади ми се два дни по-рано.
— Тате, ела в събота. Ще има гости и снимки.
Попитах дали мога да помогна с нещо.
— Не, само ела. И гледай да си облечен прилично.
В събота облякох ризата, която жена ми беше изгладила още сутринта. Сложих си и новите обувки, които пазех за празници.
Когато пристигнах, дворът беше пълен с хора.
Виктор разговаряше с двама мъже до входа. Приближих се и му подадох ръка.
— Честито, сине. Да ти върви!
Той ме огледа.
— Тате, защо си дошъл толкова рано?
— Исках да видя всичко спокойно.
Единият мъж попита кой съм.
Преди да отговоря, Виктор се засмя.
— Това е баща ми. Стар майстор. Още си мисли, че колите се ремонтират с чук и тел.
Мъжете се засмяха учтиво.
Аз също се усмихнах, макар че не ми беше смешно.
По-късно Виктор събра гостите пред новата сграда.
Благодари на жена си, на съдружника си, на служителите и на приятелите, които го били подкрепяли.
Стоях встрани до една метална ограда.
Тогава един от старите ни клиенти, бай Георги, извика:
— А баща ти, Викторе? Него забрави ли?
Всички погледнаха към мен.
Виктор махна с ръка.
— Айде сега, баща ми си е баща ми. Но този бизнес го направих сам. Той само ми даде няколко стари инструмента.
После добави:
— Даже понякога ме е срам как говори пред клиентите. Нали знаете старото поколение.
Няколко души се засмяха.
Усетих как ушите ми горят.
Погледнах обувките си. Едната връзка се беше разхлабила.
Тогава бай Георги пристъпи напред.
— Викторе, помниш ли кой поправи първите ми три служебни коли без да ми вземе и стотинка, за да ти дам договор?
Синът ми замълча.
— А кой стоеше тук до полунощ, когато нямаше работници? Аз помня. Виждал съм го.
Никой вече не се смееше.
Виктор се намръщи.
— Бай Георги, сега не е моментът.
— Напротив. Точно сега е.
Не издържах да слушам повече.
Приближих се до сина си.
— Викторе, не искам да ми благодариш. Никога не съм ти помагал заради това. Но не ме унижавай, за да изглеждаш по-голям пред другите.
Той не ме погледна.
Обърнах се и си тръгнах.
Вкъщи жена ми ме чакаше с обяда. Беше оставила чинията ми покрита, за да не изстине.
Попита ме как е минало.
Казах само:
— Хубав сервиз е направил.
После седнах на стола до прозореца и свалих новите обувки.
Вечерта Виктор ми звънна.
— Тате, защо си тръгна така? Всички ме питаха какво ти има.
— Защото ме заболя, сине.
— Е, ти пък всичко приемаш навътре.
Тогава за първи път не започнах да го оправдавам.
— Може и така да е. Но няма повече да идвам там, където се срамуваш от мен.
Затворих телефона.
На следващата сутрин отидох в стария си гараж. Отворих вратата, изметох пода и извадих кутията с инструментите, които бях запазил.
След час дойде един съсед с развалена косачка.
Попита дали още ремонтирам.
— Ремонтирам — казах.
Докато развивах първия болт, ръцете ми вече не трепереха.
Обичам сина си. Гордея се с това, което е постигнал. Но вече знам, че мога да се радвам на успеха му и от разстояние.
Само едно не мога да разбера. Кога човек започва да се срамува от ръцете, които са му помогнали да стигне дотам?
Правилно ли постъпих, като си тръгнах, или един баща трябва да преглъща подобни думи заради детето си?
