Не го каза по време на скандал. Каза го съвсем спокойно, докато прибирах чистите чинии от сушилника. Дори не ме погледна.
На 42 години съм. Със съпруга ми Петър сме женени от 17 години. Имаме дъщеря на 14, която ходи на училище в съседния квартал.
Живеем в тристаен апартамент, който купихме с кредит преди единадесет години. Още го изплащаме. Аз работя в счетоводна кантора, а Петър е шофьор в една фирма.
Никога не сме живели охолно. Но си имахме нашия ред.
Майката на Петър, свекърва ми Станка, е на 69 години. Живее сама в къща на около четиридесет километра от нас.
Преди два месеца Петър започна да ходи при нея почти всяка събота. Казваше, че къщата има нужда от ремонт и майка му не се справя сама.
Не възразявах. Даже му приготвях храна за из път.
Една неделя се върна с два големи сака в багажника.
— Мама ще остане известно време при нас — каза.
Попитах колко време.
— Колкото трябва. Няма да я оставя сама.
Разбрах го. И аз имам майка. Знам какво е да се тревожиш за родител.
Освободихме малката стая, в която държахме бюрото на дъщеря ни и един стар диван. Преместихме учебниците ѝ в хола.
Първата седмица всичко беше спокойно.
После свекърва ми започна да мести нещата.
Първо прибра чашите от шкафа, защото според нея били подредени неправилно. После изхвърли две мои саксии от балкона, понеже пречели на прането.
Една вечер се прибрах и видях, че е свалила пердетата в хола.
— Тези са много тъмни. Ще купим други — каза.
Опитах се да обясня, че ги харесвам.
— Ти цял ден си навън. Аз стоя тук и ги гледам.
Петър беше на дивана и гледаше телевизия.
— Остави я, бе, Ели. Какво толкова?
Започнах да премълчавам.
Но един четвъртък се прибрах по-рано и заварих свекърва ми да прибира дрехите ми от гардероба в голям черен чувал.
— Какво правите? — попитах.
— Освобождавам място. Петър каза, че ще пренаредим стаите.
Взех чувала от ръцете ѝ.
Вечерта изчаках дъщеря ни да отиде на урок по английски и попитах Петър какво става.
Тогава ми каза, че майка му вече не искала да се връща в къщата.
— Добре. Ще намерим решение — отвърнах.
— Намерил съм го. Ти можеш да отидеш за известно време при майка си.
Помислих, че не съм го чула правилно.
— Аз ли да си тръгна от собствения си дом?
— Само докато се успокоят нещата. Мама се чувства неудобно с теб.
Стоях с една чиния в ръката.
— А ти как се чувстваш, Петре? Удобно ли ти е да гониш жена си?
Той въздъхна.
— Пак преувеличаваш. Не те гоня. Просто искам мир вкъщи.
На следващата вечер свекърва ми беше поканила сестрата на Петър и нейния съпруг на вечеря.
Не знаех, че ще идват.
Когато влязох, всички вече седяха около масата. Имаше печено пиле, картофи и салата.
Свекърва ми ме погледна.
— Ели, Петър каза ли ти как сме решили да се разпределим?
Оставих чантата си до вратата.
— Какво сте решили?
Сестрата на Петър се намеси.
— Мама ще остане тук. Ти нали имаш къде да отидеш? Майка ти живее сама.
Погледнах съпруга си.
Той режеше хляба.
— Петре, ти ли им каза, че ще се изнасям?
— Нали го обсъдихме?
— Не сме го обсъждали. Ти ми го съобщи.
Свекърва ми остави вилицата.
— Една добра снаха няма да кара мъжа си да избира между нея и майка му.
Тогава сестрата на Петър каза нещо, което още чувам в главата си.
— Апартаментът е на брат ми. Той решава кой ще живее тук.
Не издържах.
Отидох до шкафа в коридора, извадих папката с документите и я сложих пред Петър.
— Прочети чие име пише тук.
Той не я отвори.
— Ели, не започвай.
— Прочети.
Апартаментът беше купен след сватбата ни. Кредитът беше на двама ни. Вноските излизаха от общата ни сметка, в която превеждах и моята заплата.
Сестрата на Петър взе документа и го разгледа.
— Ама тук пише и твоето име.
— Да. Пише.
Никой не каза нищо.
После свекърва ми стана от масата.
— Значи заради едни документи ще ме оставиш на улицата?
— Не, мамо Станке. Никога не съм искала да ви гоня. Но няма да позволя да изгоните мен.
Тази вечер спах на дивана в хола. Петър не дойде да говорим.
На сутринта отидох на работа с подпухнали очи. Колежката ми остави кафе на бюрото, без да пита нищо.
Следобед Петър ми изпрати съобщение, че майка му се е обидила и иска да се прибере в къщата си.
После написа, че съм развалила семейството.
Прибрах се към седем.
Дъщеря ми седеше на пода в стаята си и подреждаше тетрадките обратно на бюрото.
— Мамо, баба си тръгна — каза.
Седнах до нея.
— Знам, миличка.
Тя ме погледна.
— Ти няма да си тръгваш, нали?
Прегърнах я и ѝ казах, че няма.
Петър все още не ми говори нормално. Спим в отделни стаи. Не знам какво ще стане с брака ни.
Но най-много ме боли не това, че свекърва ми не ме приема. Боли ме, че човекът, с когото изплащахме този дом единадесет години, беше готов да ме изпрати с един куфар, само за да не се противопостави на майка си.
И до днес се питам дали изобщо ме е смятал за равна в този дом.
Какво бихте направили вие?
