Бяхме приятелки от двадесет и седем години. Познавахме си семействата, пазехме си ключовете и си звъняхме дори когато нямахме нищо важно за казване.
Казвам се Даниела, на 48 години съм. Работя в общинска администрация и живея със съпруга си в Русе.
Приятелката ми Кремена е на 49. Познаваме се от първата ми работа, когато и двете бяхме млади и едва свързвахме двата края.
Преди шест месеца Кремена остана без работа.
Беше разстроена, защото имаше кредит и се притесняваше как ще плаща сметките.
Помоли ме да попитам дали при нас има свободно място.
Още на следващия ден разговарях с началничката си.
Имаше обявен конкурс за административен сътрудник. Изпратих на Кремена обявата и ѝ помогнах да подготви документите.
Три вечери седяхме в моята кухня и преглеждахме автобиографията ѝ.
Тя все повтаряше:
— Дани, ако ме вземат, никога няма да забравя какво направи за мен.
Кремена се яви на конкурса, но не я одобриха.
Мястото получи друга жена, която имаше повече опит с необходимата компютърна програма.
Когато ѝ съобщиха резултата, Кремена ми се обади.
— Значи нищо не си направила за мен.
Опитах се да ѝ обясня, че не участвам в комисията.
Тя затвори телефона.
След това започна да ме избягва.
Пишех ѝ, но отговаряше с по една дума. Канех я на кафе, а тя все беше заета.
Реших, че има нужда от време.
Миналата неделя наша обща приятелка организира събиране в двора си. Бяхме около петнадесет души.
Кремена също дойде.
Поздравих я и я попитах как е.
Тя ме погледна студено.
— Добре съм, въпреки някои хора.
Не разбрах какво има предвид.
По-късно, докато всички седяхме под асмата, Кремена започна да разказва как била предадена от човек, на когото вярвала.
После посочи към мен.
— Ето я. Най-добрата ми приятелка, която обеща да ми намери работа, а после уреди друга жена.
Всички се обърнаха.
Една съседка остави чашата си.
— Кремена, това не е вярно — казах.
Тя повиши глас.
— Не ме прави на глупачка! Двадесет и седем години ти вярвах.
Опитах се да обясня за конкурса, но тя не ме остави да довърша.
— На теб ти е лесно. Имаш си работа, заплата и сигурност. Какво ти пука за мен?
Погледнах останалите.
Никой не знаеше какво да каже.
Тогава се обади Валя, жената, която беше организирала събирането.
— Кремена, Даниела ми показа обявата още преди да кандидатстваш. Тя дори ме помоли да ти помогна с подготовката.
Кремена се изсмя.
— Разбира се, че ще я защитаваш.
Валя поклати глава.
— Не я защитавам. Просто не е честно да я обвиняваш за решение, което не е взела.
Настъпи неприятна тишина.
Кремена стана и си тръгна.
Аз останах още десетина минути, но не можех да гледам никого в очите.
Когато се прибрах, намерих в шкафа стара снимка от сватбата ми.
Кремена стоеше до мен, усмихната, с букет в ръце.
Спомних си колко пъти сме си помагали.
Когато тя се развеждаше, идваше у нас всяка вечер. Слушах я с часове, правех ѝ чай и я изпращах до автобуса.
Когато аз имах трудности със съпруга си, тя беше първият човек, на когото се обаждах.
Не разбирах как всичко това можеше да се превърне в обвинения заради един конкурс.
На следващия ден Кремена ми изпрати съобщение.
Очаквах извинение.
Вместо това пишеше, че ако съм истинска приятелка, ще говоря отново с началничката си и ще настоявам да я назначат при следващата възможност.
Прочетох съобщението няколко пъти.
После ѝ отговорих, че мога да ѝ изпращам обяви за работа, но няма да обещавам нещо, което не зависи от мен.
Тя написа само:
— Ясно. Значи толкова струва приятелството ни.
Този път не отговорих.
Две седмици по-късно научих, че Кремена е започнала работа в частна фирма.
Радвах се за нея.
Не ѝ се обадих, защото още ме болеше от думите ѝ.
Вчера се срещнахме случайно пред аптеката.
Тя носеше торба с покупки и изглеждаше уморена.
Поздравих я.
Кремена ме попита дали още съм ѝ сърдита.
Казах, че не искам да се караме, но не мога да се преструвам, че нищо не се е случило.
Тя сви рамене.
— Е, всеки казва неща, когато е ядосан.
После ме попита дали ще пием кафе някой ден.
Отговорих, че засега не съм готова.
Прибрах се и дълго стоях до прозореца.
Липсва ми приятелката, с която съм споделила половината си живот.
Но не мога да забравя колко лесно ме обвини пред хората, които ни познават от години.
Може би един ден ще седнем отново на кафе.
Само че този път искам първо да чуя, че е разбрала защо ме е наранила.
Вие как мислите, трябва ли да простя на приятелка, която ме унижи публично, или е време да приема, че някои приятелства просто приключват?
