Най-болезненото беше, че го чух от собствената ѝ уста, докато си мислеше, че не съм наблизо.
Казвам се Райна. Живея сама в малък апартамент в Стара Загора. Пенсионирах се преди две години, след като почти тридесет години работих в шивашки цех.
Имам една дъщеря, Ива, на 36 години. Омъжена е, има две деца и живее в хубава къща на другия край на града.
Винаги сме били близки. Или поне така вярвах.
Когато Ива беше малка, правех всичко възможно да не ѝ липсва нищо. Работех извънредно, шиех дрехи на познати и често оставах будна до полунощ, за да довърша някоя поръчка.
Не съм го правила, за да ми бъде благодарна цял живот.
Правех го, защото ми беше дете.
След като се пенсионирах, започнах да ходя у тях почти всеки ден.
Първоначално Ива ме канеше на кафе.
После започна да ме моли да вземам децата от училище, да пазарувам и да приготвям вечерята.
Постепенно кафето изчезна.
Останаха само задачите.
Всяка сутрин телефонът ми звънеше около осем.
— Мамо, можеш ли да минеш през магазина?
— Мамо, сложи пералнята, като дойдеш.
— Мамо, днес ще се забавя. Направи нещо за вечеря.
Никога не отказвах.
Понякога се прибирах толкова изморена, че оставях собствените си чинии неизмити.
Но си казвах, че младите работят много и имат нужда от помощ.
Миналия четвъртък Ива ми се обади още в седем сутринта.
— Мамо, довечера ще имаме гости. Можеш ли да дойдеш по-рано и да помогнеш?
Отидох в десет.
Измих прозорците в хола, изчистих банята, приготвих две салати и сложих месото във фурната.
После изгладих покривката, защото Ива каза, че е намачкана.
Към шест вечерта вече едва стоях права.
Попитах дали мога да остана за вечеря.
Дъщеря ми ме погледна изненадано.
— Мамо, поканили сме приятели. Няма да ти е интересно с нас.
Казах, че разбирам.
Отидох в коридора да си взема жилетката, когато чух гласа ѝ от кухнята.
Говореше със съпруга си.
— Добре че майка ми е пенсионерка. Иначе трябваше да плащаме на чистачка и детегледачка.
Зет ми се засмя.
— Поне ѝ даваш нещо от време на време.
Ива отговори:
— За какво? Тя си няма друга работа. Даже трябва да се радва, че я занимаваме.
Стоях с жилетката в ръце.
Не помръдвах.
След малко Ива излезе в коридора.
— Мамо, още ли си тук? Гостите всеки момент ще дойдат.
Погледнах я.
— Ива, ти наистина ли мислиш, че трябва да съм благодарна, задето чистя къщата ти?
Тя замръзна.
После лицето ѝ се промени.
— Подслушвала ли си ни?
— Не. Дойдох да си взема дрехите.
Ива въздъхна.
— Мамо, не започвай сега. Просто се пошегувах.
Не казах нищо повече.
Облякох жилетката и излязох.
На автобусната спирка седнах на студената пейка и извадих телефона си.
Имах шест пропуснати обаждания от Ива.
Не върнах нито едно.
На следващата сутрин за първи път от много време не станах в седем.
Направих си кафе, отворих прозореца и седнах до малката маса в кухнята.
Към девет телефонът звънна.
— Мамо, къде си? Трябва да вземеш малкия от училище.
Казах, че няма да мога.
Настъпи тишина.
— Как така няма да можеш?
— Имам други планове.
— Какви планове? Ти си пенсионерка.
Тези думи ме заболяха почти колкото предишните.
— Ива, пенсионерка съм, но това не означава, че времето ми не струва нищо.
Тя затвори телефона.
Следобед ми изпрати дълго съобщение. Пишеше, че съм егоистка, че съм я оставила в труден момент и че истинските баби не отказват помощ на внуците си.
Плаках, докато го четях.
После се обадих на старата си приятелка Ваня.
Не се бяхме виждали от месеци, защото все бях заета с къщата на Ива.
Ваня ме покани на разходка.
Седнахме в парка и ѝ разказах всичко.
Тя ме изслуша и каза:
— Райне, ти си им майка и баба. Не си им служителка.
В събота Ива дойде у дома.
Беше ядосана.
— Мамо, не мога да повярвам, че заради една шега разваляш отношенията ни.
Поканих я да седне.
За първи път не станах веднага да ѝ правя кафе.
Казах ѝ, че ще продължа да виждам внуците си и ще помагам, когато мога.
Но повече няма да ходя всеки ден, за да чистя, готвя и пера.
Ива ме погледна така, сякаш говорех на чужд език.
— Значи ще ме оставиш сама да се оправям?
— Не, дъще. Просто искам понякога да идваш при мен, защото ти липсвам, а не защото имаш мръсни прозорци.
Тя замълча.
После стана и си тръгна.
Оттогава минаха две седмици.
Виждам внуците си в неделя. Водя ги в парка, купуваме си закуски и си говорим.
Ива още е обидена.
Вчера ми изпрати снимка на купчина неизгладени дрехи и написа, че не смогва.
Не отговорих веднага.
След час ѝ написах, че мога да взема децата в събота за няколко часа, ако иска.
Тя отговори само с едно добре.
Понякога ми липсват сутрешните ѝ обаждания.
Но после си спомням, че почти никога не започваха с въпроса как съм.
Не искам дъщеря ми да ми се чувства длъжна.
Искам само да помни, че преди да бъда баба, която може да свърши всичко, съм човек, който също има нужда от внимание, почивка и обич.
Какво бихте направили вие?
