Разбрах го в петък вечерта, когато се прибрах след десетчасова смяна и отворих гардероба.
Половината закачалки бяха празни. Липсваха зимното ми палто, две рокли, няколко пуловера и една стара жилетка, която пазех от майка си.
На 39 години съм. Казвам се Надя и от дванадесет години съм омъжена за Иво.
Живеем в апартамент в Стара Загора. Имаме дъщеря на девет години, а свекърва ми живее на десет минути пеша от нас.
Работя в магазин за домашни потреби. Заплатата ми не е голяма, но никога не съм стояла без работа.
Свекърва ми, Станка, винаги е имала мнение за всичко.
За храната, която готвя. За дрехите, които нося. За това колко често чистя прозорците.
От години се опитвам да не обръщам внимание.
Преди месец тя започна да идва по-често у дома. Казваше, че иска да помага, докато сме на работа.
Един ден предложи да подреди гардеробите.
Отказах ѝ учтиво.
— Благодаря, мамо Станке, но сама ще си оправя нещата.
Тя се засмя.
— Ех, Наде, все едно злато пазиш вътре.
Не ѝ отговорих.
В петък сутринта излязох в седем. Оставих на кухненския плот бележка за Иво, че съм приготвила супа и че вечерта ще се прибера по-късно.
Когато се върнах, той гледаше телевизия.
Попитах го къде са дрехите ми.
Дори не стана.
— Майка ми ги разчисти. Имало някаква благотворителна акция.
Погледнах го, без да разбирам.
— Как така ги разчисти?
— Ами даде ги на хора, които имат нужда.
Отидох пак до гардероба.
Отворих чекмеджетата. Липсваха и няколко шала.
— Иво, къде е сивата жилетка на майка ми?
Той сви рамене.
— Не знам. Питай мама.
Взех телефона и се обадих на свекърва си.
Тя вдигна веднага.
— Мамо Станке, защо си взела дрехите ми?
— Защото гардеробът ти беше претъпкан. Направих едно добро дело.
— Но това са моите дрехи.
— Наде, не бъди егоистка. Има хора, които нямат какво да облекат.
Опитах се да говоря спокойно.
— Сред тях имаше жилетка, която майка ми ми подари преди години. Искам си я обратно.
Свекърва ми въздъхна.
— Не помня коя е. Всичко вече е раздадено.
Затворих телефона и седнах на пода пред гардероба.
Майка ми ми беше изплела тази жилетка, когато започнах първата си работа. Беше тъмносива, с малко криво копче на ръкава.
Не я носех често, но всяка есен я изваждах, проветрявах я и я прибирах внимателно.
Иво дойде до вратата.
— Защо правиш такава драма за стари парцали?
Тогава го попитах дали е знаел предварително.
Той замълча.
После каза:
— Мама ме пита. Казах ѝ да прави каквото сметне за добре.
Не можех да повярвам.
На следващия ден отидох при свекърва си.
Тя беше поканила две съседки на кафе. Когато ме видя, веднага започна да разказва как съм се разсърдила заради дарението.
— Представяте ли си, момичета? Хората нямат дрехи, а тя плаче за някакви стари пуловери!
Съседките ме погледнаха неудобно.
Аз стоях до вратата с чантата си в ръка.
— Не плача за пуловерите. Плача, защото сте влезли в личните ми вещи без разрешение.
Свекърва ми се засмя.
— Чухте ли я? Все едно съм крадла!
Едната съседка, леля Вера, остави чашата си.
— Станке, ти наистина ли си взела дрехите ѝ, без да я питаш?
— Ами да. Нали са за добро дело?
Леля Вера поклати глава.
— И аз дарявам дрехи. Но само собствените си.
Настъпи тишина.
Свекърва ми се намръщи.
— Значи и ти си на нейна страна?
Леля Вера ме погледна.
— Наде, кажи ми как изглежда жилетката.
Описах я.
Оказа се, че леля Вера е помагала при събирането на даренията и помнеше една тъмносива плетена жилетка.
— Мисля, че още е в склада на читалището. Част от нещата не са раздадени.
Отидохме заедно.
След половин час намерих жилетката в голям чувал с дрехи.
Когато видях кривото копче, се разплаках.
Притиснах я до себе си, без да ме интересува кой ме гледа.
Вечерта се прибрах и казах на Иво, че повече няма да давам ключ от дома ни на майка му.
Той се ядоса.
— Това е и моят дом. Не можеш сама да решаваш.
— Така е. Но и ти не можеш да разрешаваш някой да раздава вещите ми.
За първи път не отстъпих.
След два дни Иво ми се извини. Каза, че не е разбрал колко важна е била жилетката.
Но аз му обясних, че проблемът не е само в нея.
Проблемът е, че двама души са решили вместо мен какво имам право да пазя.
Сега жилетката стои сгъната в гардероба ми.
А свекърва ми продължава да разказва на роднините, че съм я унижила пред съседките заради няколко стари дрехи.
Иво иска да ѝ се обадя, за да се сдобрим.
Аз още не съм готова.
Защото мога да простя грешка, но не знам как да приема, че човек може да влезе в дома ми, да вземе личните ми спомени и после да очаква благодарност.
Какво бихте направили вие?
