Стоях на прага с работните обувки в ръка, когато я чух да казва, че живее сама и сама се грижи за всичко.
Един от гостите ме погледна и попита дали съм човекът, който ремонтира къщата.
Жена ми се усмихна.
— Нещо такова. Помага с разни неща.
Казвам се Стоян, на 49 години съм. С жена ми Гергана сме женени от двадесет и три години.
Работя като техник по поддръжката. Ставам в пет и половина, пътувам с автобус до промишлената зона и се прибирам обикновено след шест.
Къщата, в която живеем, беше на родителите ми. След като те се преместиха на село, ни я предоставиха, а ние постепенно я ремонтирахме.
Сам боядисах стените. Смених дограмата с помощта на приятел. Почти всяка събота правех нещо по двора.
Гергана работи в агенция за недвижими имоти.
Преди година започна да излиза с нови колежки. Купуваше си хубави дрехи, ходеше на събития и често се прибираше късно.
Не съм ѝ правил забележки.
Но постепенно започна да се държи така, сякаш се срамува от мен.
Когато я взимах от работа със стария ни автомобил, ме молеше да я чакам зад сградата.
— Отпред винаги има клиенти, Стояне. Не е удобно.
Един път ме помоли да не идвам на фирменото ѝ тържество.
— Там всички ще говорят за бизнес. Ще ти бъде скучно.
Повярвах ѝ.
Миналата събота Гергана организира събиране у дома. Беше поканила няколко колеги и техните семейства.
Каза ми, че няма нужда да присъствам, защото щели да обсъждат служебни въпроси.
Аз имах работа в гаража. Поправях старата косачка и не възразих.
Към четири часа влязох да си измия ръцете.
От дневната се чуваше смях.
Тогава един мъж излезе в коридора и ме попита дали съм майсторът.
Преди да отговоря, Гергана се появи зад него.
— Стоян помага с поддръжката. Познава къщата много добре.
Погледнах я.
— Гергано, какво говориш?
Тя ме хвана под ръка и ме отведе към кухнята.
— Моля те, не започвай сега.
— Защо не каза, че съм ти съпруг?
Тя въздъхна.
— Защото не е нужно всички да знаят личния ми живот.
Не можех да повярвам.
Върнах се в гаража, но не успях да продължа работа.
След около половин час излязох да прибера инструментите от двора.
Гостите вече разглеждаха градината.
Една жена похвали навеса, който бях направил миналото лято.
Гергана отговори:
— Благодаря. Доста средства вложих, докато го направят.
Тогава не издържах.
— Аз го направих, Гергано. Помниш ли как ми държеше стълбата?
Всички се обърнаха.
Жена ми се засмя пресилено.
— Стояне, не е нужно да уточняваш всяка подробност.
Един от колегите ѝ попита:
— Извинете, вие всъщност какъв сте на Гергана?
Отговорих спокойно:
— Съпругът ѝ. От двадесет и три години.
Настъпи неприятна тишина.
Гергана остави чашата си върху перваза.
— Стояне, достатъчно. Не виждаш ли, че ме поставяш в неудобно положение?
Погледнах я и попитах:
— Аз ли те излагам, защото казвам, че сме женени?
Тя отвърна пред всички:
— Просто не искам хората да си мислят, че съм стигнала дотук благодарение на теб.
Тези думи ме заболяха повече от всичко.
Тогава възрастен мъж от гостите пристъпи напред.
Казваше се Димитър и беше собственик на агенцията, в която Гергана работеше.
— Гергана, никой не е казвал подобно нещо. Но не разбирам защо криеш съпруга си.
Тя опита да смени темата.
Димитър продължи:
— Аз познавам Стоян. Преди две години поправи електрическата инсталация в офиса ни, когато имахме проблем. Ти самата го доведе.
Жена ми пребледня.
Бях забравил за този ремонт.
Димитър се обърна към мен и ми подаде ръка.
— Радвам се да ви видя отново. Тогава много ни помогнахте.
Не знаех какво да кажа.
Гергана бързо покани гостите обратно вътре.
Аз останах в двора.
Седнах на ниското стъпало пред гаража и започнах да почиствам ръцете си с парцал.
След като гостите си тръгнаха, жена ми дойде при мен.
— Можеше да не правиш сцена.
Погледнах я.
— Ти ме представи като чужд човек в собствения ми дом.
Тя каза, че преувеличавам.
После добави, че понякога ѝ е трудно да обяснява с какво се занимавам пред хора с висше образование и хубави професии.
Станах и прибрах инструментите.
Не се скарахме.
Просто нямах сили да говоря повече.
На следващата сутрин Гергана ме попита дали ще поправя разхлабената дръжка на кухненския шкаф.
Казах ѝ, че ще го направя по-късно.
Тя се учуди, защото обикновено оставям всичко и веднага изпълнявам молбите ѝ.
От няколко дни разговаряме само за най-необходимото.
Вчера свалих от стената в коридора снимката от сватбата ни, за да почистя рамката.
Гледах младото момиче до мен, което тогава се гордееше, че съм поправил сам стария ни автомобил, за да отидем на меден месец.
Не знам кога това престана да бъде повод за гордост.
Не се срамувам, че съм техник. Работата ми е честна и благодарение на нея сме живели спокойно толкова години.
Но не мога да приема жена ми да ме представя като чужд човек, когато ѝ е удобно.
Как бихте постъпили на мое място?
