Стоях до пощенските кутии с торбичка хляб и кисело мляко. Бях се прибрала от магазина, когато чух името си. Синът ми държеше една папка и говореше толкова високо, че хората от горните етажи слизаха да видят какво става.
Казвам се Станка, на 63 години съм. От дванадесет години живея сама в малък апартамент в Пловдив.
Синът ми Борис е на 38. Женен е, има собствено жилище и две деца. Живее на десет минути от мен, но понякога минават седмици, без да се видим.
От осем години съм касиер на етажната собственост.
Не съм искала тази работа. Съседите ме избраха, защото съм пенсионерка и имам повече време да събирам таксите.
Водех всичко в една синя тетрадка. Всяка платена сума записвах с дата и подпис.
Преди три месеца решихме да ремонтираме стълбището.
Борис предложи да намери майстори. Каза, че негов познат ще ни направи добра цена.
Зарадвах се. Помислих, че най-после иска да помогне с нещо на блока, в който е израснал.
Събрахме парите от съседите. Борис настоя да плати на майстора, защото двамата се познавали.
Предадох му сумата срещу разписка, която сам подписа.
Ремонтът започна след две седмици.
Майсторите боядисаха първия етаж, после изчезнаха.
Телефонът на човека, когото Борис беше довел, започна да дава свободно, но никой не отговаряше.
Съседите ме питаха всеки ден кога ще продължат.
Звънях на Борис.
— Мамо, занимавам се. Не ме притискай.
След няколко дни ми каза, че майсторът искал допълнително заплащане.
Отговорих, че трябва да обсъдим това на общо събрание.
Борис се ядоса.
— Ти все трябва да усложняваш нещата.
В петък вечерта ми се обади домоуправителят. Каза, че в неделя ще има събрание пред входа.
Отидох с тетрадката, папката с разписките и всички бележки.
Борис вече беше там.
Около него стояха десетина съседи.
Щом ме видя, каза:
— Ето я майка ми. Нека тя обясни къде са парите.
Помислих, че не съм чула правилно.
— Борисе, нали ти ги предадох?
Той се засмя нервно.
— Мамо, стига. Няма смисъл да се правиш на ударена.
Една съседка попита дали наистина липсват пари.
Борис отговори пред всички:
— Майка ми явно е похарчила част от сумата. Сега се опитва да прехвърли вината върху мен.
Почувствах как коленете ми омекват.
Госпожа Петрова от втория етаж ме погледна недоверчиво.
— Станке, нали ти имахме доверие?
Това ме заболя повече от думите на сина ми.
Отворих папката и извадих разписката.
— Ето. Борис получи цялата сума. Това е неговият подпис.
Той я погледна и каза:
— Подписах, че ще съдействам, не че съм взел парите.
Тогава се обади Иван, младият съсед от третия етаж.
— Чакайте малко. Аз бях тук, когато му ги предадохте.
Всички се обърнаха към него.
Иван извади телефона си.
— Снимах разписката тогава, защото помагах на майка ми с документите. На нея ясно пише, че Борис е получил сумата за ремонта.
Борис започна да говори едновременно с него.
— Не се меси в семейни работи!
Иван спокойно отговори:
— Това не е семейна работа. Това са парите на целия вход.
Последва дълго мълчание.
Накрая Борис призна, че е дал парите на майстора без договор и без документ за плащането.
Човекът бил негов познат от години.
Когато майсторът изчезнал, Борис се уплашил, че всички ще го обвинят.
Затова решил да обвини мен.
Не можех да повярвам.
Собственият ми син беше готов да ме представи като крадла, само за да не признае грешката си.
Съседите започнаха да говорят един през друг.
Аз затворих тетрадката.
Казах, че повече няма да бъда касиер и че ще предам всички документи на новоизбран човек.
После взех торбичката си и се качих по стълбите.
Борис ме настигна на втория етаж.
— Мамо, чакай. Не исках така да стане.
Обърнах се към него.
— Ти ме нарече крадла пред хората, които ме познават от двадесет години.
Той наведе глава.
— Ще оправя нещата.
— Първо им кажи истината така, както им каза лъжата.
Прибрах се и оставих хляба на кухненския плот.
Едва тогава забелязах, че киселото мляко се беше спукало в торбичката.
Седнах и заплаках.
Не заради парите. Не заради съседите.
А защото цял живот бях учила сина си да не лъже, а той ме беше пожертвал, за да спаси себе си от срам.
На следващия ден Борис ми изпрати съобщение, че съм го унижила пред всички.
Не отговорих.
Два дни по-късно домоуправителят ми каза, че Борис е признал грешката си пред съседите и е обещал да възстанови липсващата сума.
Още не ми се е извинил лично.
Вчера остави торбичка с плодове пред вратата ми.
Взех я, но не му се обадих.
Обичам сина си. Това няма да се промени.
Но вече не мога да се преструвам, че не ме е наранил.
Искам да чуя от него не оправдания, а едно просто признание, че е постъпил жестоко с майка си.
Правилно ли постъпих, като отказах да прикрия грешката на собствения си син, или трябваше да го защитя пред съседите?
