Остави го върху шкафа до входната врата, точно до стария ми часовник. Не ме погледна. Само си оправи чантата на рамото и каза, че повече няма да идва, докато не се науча да се държа като нормален човек.
Аз съм на 58 години. Казвам се Николай и от тридесет години работя като автобусен шофьор.
Жена ми си тръгна преди единадесет години. Дъщеря ни Елица тогава беше на шестнадесет. Остана при мен, защото училището ѝ беше наблизо и не искаше да сменя приятелите си.
Не бях идеален баща. Понякога се прибирах уморен, понякога забравях да купя хляб, понякога заспивах пред телевизора с работните дрехи.
Но всяка сутрин ставах преди нея, за да ѝ направя сандвич.
Когато кандидатстваше в университета, карах допълнителни смени. Не ѝ казвах колко ме болят краката вечер. Исках да има възможности, които аз нямах.
Днес Елица е на 27 години. Работи в голяма фирма в София, има хубав апартамент под наем и приятел, който се занимава с информационни технологии.
Гордеех се с нея.
Преди два месеца ме покани да се запозная с родителите на приятеля ѝ.
Каза, че ще се съберем в хубав ресторант и че за нея е много важно да направя добро впечатление.
Извадих единствения си костюм. Беше тъмносив, купен преди години за сватбата на брат ми.
Занесох го на химическо чистене. Купих си нова риза и помолих съседката да ми изглади яката, защото все я правех накриво.
В деня на срещата пристигнах десет минути по-рано.
Родителите на момчето вече бяха там. Баща му беше адвокат, майка му работеше в банка.
Поздравих ги, седнах и се опитах да разговарям спокойно.
Всичко вървеше добре, докато бащата на момчето не ме попита с какво се занимавам.
— Шофьор съм. Карам градски автобус.
Елица веднага се намеси.
— Татко работи в транспортна фирма. Занимава се с организацията на превозите.
Погледнах я изненадано.
— Не, моето момиче. Аз си карам автобуса.
Тя ме срита леко под масата.
Не разбрах защо.
Бащата на момчето се усмихна и ме попита дали работата е тежка.
Разказах му как ставам в четири сутринта и как понякога пътниците забравят чанти и телефони.
Той ме слушаше с интерес.
Елица обаче почти не говореше.
Когато станах да отида до тоалетната, тя ме последва в коридора.
— Татко, можеше ли поне веднъж да не разказваш за автобуса?
— А за какво да разказвам, Ели?
— Не разбираш ли, че ме излагаш?
Останах без думи.
Тя продължи тихо, но ядосано.
— Всички около мен имат родители с професии, с образование, с положение. Само аз трябва да обяснявам, че баща ми е шофьор.
Върнах се на масата, но вече не можех да преглътна храната.
Когато вечерята приключи, родителите на момчето ме поканиха да се видим отново.
Баща му дори каза, че уважава хората, които работят толкова години една и съща работа.
Елица не каза нищо.
На следващия ден ми се обади.
— Татко, моля те, следващия път просто кажи, че работиш в транспортния сектор.
— Но аз работя като шофьор.
— Точно това е проблемът. Ти не разбираш кога трябва да замълчиш.
Затворихме телефона сърдити.
След седмица Елица дойде у дома.
Бях направил мусака, защото знаех, че я обича. Бях купил и кисело мляко, както винаги.
Тя не седна да яде.
Каза ми, че приятелят ѝ я попитал защо се държи толкова странно с мен.
После ми обясни, че съм я поставил в неудобно положение.
— Ти си добър човек, татко, но понякога си толкова простодушен, че не мога да те представя пред никого.
Тогава за първи път ѝ казах, че ме е обидила.
Не повиших глас.
Само я попитах дали някога съм я карал да се срамува, когато съм я чакал пред училището с автобуса след смяна.
Тя не отговори.
Вместо това извади ключа от джоба си и го остави на шкафа.
— Когато разбереш какво ти говоря, ми се обади.
След като си тръгна, мусаката остана във фурната.
Измих двете чинии, които бях извадил, и прибрах киселото мляко в хладилника.
На следващата сутрин отидох на работа.
На последната спирка една възрастна жена се качи трудно в автобуса. Изчаках я да седне, преди да потегля.
Тя ми благодари и каза, че рядко среща толкова търпеливи шофьори.
Усмихнах се.
Не знам защо точно тогава ми се насълзиха очите.
Вечерта телефонът ми звънна. Беше приятелят на Елица, Даниел.
Попита ме дали може да мине за малко.
Дойде с две банички от кварталната пекарна.
Седнахме в кухнята.
— Чичо Ники, искам да знаете, че на нашите много им харесахте.
Не знаех какво да кажа.
Даниел продължи.
— Баща ми каза, че сте един от най-истинските хора, които е срещал. А Елица му се разсърди, защото не разбирала как може да се възхищава на автобусен шофьор.
Сведох глава.
Даниел въздъхна.
— Опитвам се да ѝ обясня, че няма от какво да се срамува.
Попитах го дали с Елица са добре.
Каза, че се карат заради това.
Помолих го да не се кара с нея заради мен.
След като си тръгна, отворих стария шкаф в коридора.
Вътре пазех първата ученическа раница на Елица, няколко рисунки и една картичка от четвърти клас.
На картичката с детски букви беше написала, че баща ѝ е най-добрият шофьор на света.
Седнах на стола и я прочетох няколко пъти.
Минаха три седмици, откакто дъщеря ми върна ключа.
Не сме разговаряли.
Всеки ден се чудя дали да ѝ звънна. После си спомням думите ѝ и оставям телефона.
Не искам да я наказвам с мълчание. Липсва ми ужасно.
Но не мога да се извиня, че съм работил честно, за да я отгледам.
Ако утре почука на вратата, ще я отворя.
Само се надявам този път да не се срамува от човека, който стои зад нея.
Какво бихте направили вие?
