Стоях в средата на двора с букет в ръце. Около мен имаше поне петнадесет души. Някои се преструваха, че не чуват, други ме гледаха с любопитство.
А тя стоеше до съпруга си и ме гледаше така, сякаш бях направила нещо непростимо.
Казвам се Милена, на 47 години съм. С Мария се познавахме от училище. Тридесет и четири години бяхме приятелки.
Знаех кога е тъжна само по гласа ѝ. Тя знаеше кога лъжа, че съм добре.
Когато се разведох преди седем години, Мария идваше всяка събота у дома. Носеше банички от кварталната фурна, сядаше в кухнята и ме слушаше с часове.
Когато съпругът ѝ остана без работа, аз ѝ помагах с каквото можех. Взимах децата ѝ от училище, когато беше на смяна, и понякога оставях продукти пред вратата ѝ.
Никога не сме си водили сметка.
Поне така си мислех.
Преди около година Мария започна да се променя.
Първо спря да ми звъни сутрин. После започна да отказва срещите ни.
— Много съм заета, Миле. Ще се чуем.
Чаках я да се обади.
Виждах снимки във Facebook как излиза с нови приятелки, ходи на екскурзии и празнува рождени дни.
Не ревнувах. Радвах се, че има хубави моменти.
Но ми липсваше.
Една вечер ѝ написах, че искам да се видим, защото имам нужда да поговоря с нея.
Бях останала без работа и се притеснявах как ще плащам наема.
Тя отговори след два дни.
— Сега не мога да се занимавам с чужди проблеми. И аз си имам достатъчно.
Прочетох съобщението няколко пъти.
Не ѝ отговорих.
След месец намерих работа като касиерка в супермаркет. Не беше това, което исках, но поне можех да си плащам сметките.
Мария така и не попита как съм.
После, съвсем неочаквано, ми се обади.
— В събота правя рожден ден на вилата. Искам да дойдеш.
Толкова се зарадвах, че почти забравих последните месеци.
Купих ѝ хубав шал и букет от любимите ѝ хризантеми.
В събота хванах автобуса до селото. После вървях почти двадесет минути по прашния път до вилата.
Когато пристигнах, дворът беше пълен с хора.
Мария ме посрещна хладно.
— О, дошла си.
Подадох ѝ цветята.
— Честит рожден ден, Маре. Много ми липсваше.
Тя остави букета на един стол, без да го погледне.
Седнах до жена, която не познавах. Опитах се да се включа в разговорите, но усещах странно напрежение.
По едно време Мария стана и каза, че иска да благодари на приятелите си.
Започна да изброява хората, които били до нея през последната година.
После погледна към мен.
— И понеже Милена е тук, искам да кажа нещо, което отдавна ми тежи.
Усетих как стомахът ми се сви.
— Има хора, които цял живот се оплакват и очакват другите да ги спасяват. Аз реших повече да не бъда кошче за чужди проблеми.
Няколко души се засмяха неловко.
Не можех да повярвам, че говори за мен.
— Мария, защо ми го казваш пред всички?
Тя сви рамене.
— Защото насаме никога не разбираш. Вече не искам това приятелство.
Погледнах я и попитах тихо:
— Тогава защо ме покани?
— За да няма недоразумения.
Станах и взех чантата си.
Тогава съпругът ѝ Георги, който досега мълчеше, остави чинията си.
— Мария, това не беше честно.
Тя го изгледа.
— Не започвай и ти.
Георги се обърна към мен.
— Милена, ти знаеш ли защо Мария не искаше да се виждате?
Поклатих глава.
Той въздъхна.
— Защото миналата година, когато имахме проблеми, ти ни помогна. А сега тя се срамува, че новите ѝ приятелки ще разберат колко трудно ни беше.
Мария пребледня.
— Георги, млъкни.
Но той продължи.
— Пред тях разказва, че сама се е справила с всичко. Не иска да знаят, че понякога ти носеше храна за децата ни.
Не казах нищо.
Мария започна да плаче, но не дойде при мен.
Взех подаръка от стола, защото дори не беше разопакован, и тръгнах към портата.
На пътя към спирката седнах на една пейка.
Автобусът идваше след четиридесет минути.
Гледах шала в торбичката и си спомних как преди години Мария беше прекосила половината град в проливен дъжд, защото ѝ бях казала, че не искам да бъда сама.
Не разбирах кога се бяхме превърнали в чужди хора.
Същата вечер Георги ми изпрати съобщение с извинение.
От Мария нямаше нищо.
След три дни тя ми написа, че съм позволила на мъжа ѝ да я унижи пред приятелите ѝ.
Отговорих само, че не съм го молила да говори.
Тя ме блокира.
Минаха два месеца.
Понякога още посягам към телефона, когато видя нещо смешно или ми се случи нещо хубаво.
После си спомням, че вече няма на кого да го изпратя.
Най-трудно ми е в неделя сутрин. Тогава винаги пиехме кафе заедно.
Миналата неделя направих две кафета по навик.
Оставих едното на плота и дълго го гледах.
Не съжалявам, че съм ѝ помагала. Бих го направила отново, ако можех да върна времето.
Но вече знам, че не всеки човек, с когото си споделил половината си живот, иска да остане в другата половина.
И въпреки всичко още ми липсва.
Какво бихте направили вие?
