На 61 години съм и никога не съм предполагал, че ще ме е срам да кажа на собственото си дете колко ме е заболяло.
Казвам се Георги. Работих тридесет и две години като автобусен шофьор. С жена ми отгледахме две деца, а дъщеря ни Елена винаги беше моята голяма гордост.
Когато беше малка, я водех на училище преди ранната си смяна. Зимата затоплях колата предварително, за да не мръзне. После бързах към автогарата с недопито кафе в ръката.
Елена завърши университет, намери хубава работа в София и се омъжи за човек от заможно семейство.
Никога не съм ѝ завиждал за живота. Напротив, радвах се, че има повече възможности, отколкото аз съм имал.
Преди месец ми се обади.
— Тате, в събота правим малко събиране за новата ни къща. Ела към шест.
Жена ми беше на гости при сестра си, затова тръгнах сам.
Облякох най-хубавата си риза, изгладих панталона и купих голяма саксия с лимоново дръвче. Елена обичаше растенията още от дете.
Когато стигнах до къщата, пред портата имаше няколко скъпи автомобила. Позвъних и зачаках.
Елена излезе след няколко минути.
Погледна ме от глава до пети.
— Тате, защо си дошъл толкова рано?
Проверих часовника си. Беше шест и пет.
— Нали ми каза в шест?
Тя се огледа към двора.
— Добре, само изчакай малко тук. Ще те извикам.
Останах до портата със саксията в ръце.
Минаха десет минути. После още десет.
От двора се чуваха разговори и смях. Някой пусна музика.
Накрая портата се отвори и излезе непознат мъж с бяла риза.
— Вие доставката ли сте?
Погледнах саксията.
— Не, бащата на Елена съм.
Мъжът се смути и ме покани да вляза.
В двора имаше около двадесет гости. Елена стоеше до съпруга си и разговаряше с няколко добре облечени хора.
Когато ме видя, усмивката ѝ изчезна.
Приближих се и ѝ подадох дръвчето.
— Честита къща, моето момиче.
Тя го взе набързо.
— Благодаря, тате. Остави си якето вътре.
Точно тогава една жена попита:
— Елена, това баща ти ли е?
Дъщеря ми се поколеба.
— Това е Георги, наш близък.
Почувствах как нещо ме стегна в гърдите.
Жената се усмихна учтиво и продължи разговора.
След малко Елена хвана под ръка свекъра си и го представи на същите хора.
— А това е нашият татко. Той много ни помогна за къщата.
Всички започнаха да му благодарят и да го поздравяват.
Аз стоях на няколко крачки, до една голяма саксия с цветя.
Не ми беше обидно, че свекърът ѝ е помогнал. Беше ми обидно, че за мен нямаше дори една дума.
Отидох при дъщеря си.
— Ели, защо каза, че съм ваш близък?
Тя ме дръпна към коридора.
— Тате, моля те, не сега.
— Срам ли те е от мен?
Тя въздъхна.
— Просто тук са колеги на мъжа ми. Не всички трябва да знаят семейните ни подробности.
Не можах да повярвам какво чувам.
— Че съм ти баща, семейна подробност ли е?
Тя не отговори.
Тогава зад нас се чу гласът на свекъра ѝ.
— Георги, ти защо стоиш тук? Ела да седнем.
Обърнах се.
Човекът ме хвана приятелски за рамото.
— Елена ми е разказвала колко си работил, за да учи. Аз помогнах за къщата, но ти си ѝ дал много повече.
Дъщеря ми пребледня.
Свекърът ѝ погледна към нея.
— Защо не ме запозна с баща си още когато дойде?
Тя промълви, че имало много гости.
Аз оставих сакото си на закачалката, но не останах.
Казах, че съм уморен и ще си тръгвам.
Елена ме последва до портата.
— Тате, недей да се сърдиш. Не съм искала да те обидя.
Погледнах я. Беше същото момиче, за което някога работех извънредни смени, за да му купя нови обувки за училище.
— Ели, аз никога не съм се срамувал от теб. Дори когато нямаше с какво да се похвалиш.
Тя заплака.
Не я прегърнах веднага. Просто постоях до нея, докато си избърше очите.
После си тръгнах.
В неделя дойде вкъщи с кутия сладкиши. Седнахме в кухнята и говорихме дълго.
Каза, че се е опитвала да впечатли новите си познати и се е държала глупаво.
Приех извинението ѝ, но ѝ казах, че ми трябва време.
Оттогава ми звъни почти всеки ден.
Аз вдигам телефона. Питам я дали е добре, дали има нужда от нещо. Но вече не бързам да ѝ доказвам колко съм полезен.
Вчера намерих стара снимка, на която я държа за ръка пред първия ѝ учебен ден. Бях с работното си яке, защото веднага след това трябваше да тръгна на смяна.
Сложих снимката обратно в албума.
Не ме е срам от човека, който съм бил. Само ми се иска и дъщеря ми да не се срамува.
Кажете ми, трябва ли един баща да прости веднага подобно унижение, само защото детето му е поискало прошка?
