Стоях до входа с букет бели лалета и се чудех дали изобщо трябваше да идвам.
На 45 години съм. Казвам се Силвия и работя като счетоводителка в малка фирма. С Ралица бяхме приятелки от двадесет и три години. Познавахме се още от времето, когато живеехме в съседни квартири и брояхме стотинките за хляб в края на месеца.
Ралица винаги мечтаеше да има собствен козметичен салон. Говореше за него дори когато работеше по дванадесет часа в чужд салон и вечер се прибираше с подути крака.
Преди две години реши да започне сама.
Аз бях първият човек, на когото се обади.
— Силве, намерих помещение. Само че ме е страх.
Отидохме да го видим. Беше малко, с олющени стени и стар балатум. Миришеше на боя от съседния магазин.
Ралица стоеше до прозореца и ми обясняваше къде ще сложи огледалата.
Помогнах ѝ с документите, регистрацията и счетоводството. Всяка вечер след работа проверявах фактури, попълвах таблици и звънях на доставчици.
Не съм ѝ искала пари.
Когато не ѝ достигаха средства за първия наем, ѝ дадох от спестяванията си. Тя обеща да ги върне, когато започне да печели.
След няколко месеца салонът потръгна.
Ралица започна да има постоянни клиентки. Назначи още едно момиче и смени старите мебели с нови.
Тогава в живота ѝ се появи Виктория.
Беше нейна клиентка, с която бързо се сближиха. Виктория имаше много познати, хубава кола и постоянно публикуваше снимки от ресторанти и почивки.
Отначало се радвах, че Ралица има нова приятелка.
После започнах да забелязвам дребни неща.
Когато ѝ звънях, все беше заета. Когато я канех на кафе, имаше други планове.
Една вечер я попитах дали съм я обидила с нещо.
— Не, Силве. Просто животът ми се промени. Не мога постоянно да се съобразявам с теб.
Не разбрах какво означава това. Никога не съм я карала да избира между мен и други хора.
Преди месец получих покана за откриването на новия ѝ, по-голям салон.
Беше ми написала кратко съобщение.
— Ще се радвам да дойдеш. Все пак си част от началото.
Купих цветя и отидох.
Помещението беше красиво. Имаше големи огледала, светли стени и нови кресла. На рецепцията стояха малки кутийки с подаръци за гостите.
Ралица ме посрещна набързо.
— О, Силве, дошла си. Остави цветята някъде отзад, че отпред вече няма място.
Отидох до малката стаичка за персонала и оставих букета върху шкаф.
Когато се върнах, Ралица вече говореше пред гостите.
Благодари на служителките си, на семейството си и на клиентките, които я подкрепяли.
После извика Виктория до себе си.
— А това е жената, без която нямаше да бъда тук. Тя повярва в мен, когато никой друг не вярваше.
Всички започнаха да ръкопляскат.
Стоях до стената и усещах как очите ми се пълнят със сълзи.
Не очаквах да ме хвали. Но думите, че никой друг не е вярвал в нея, ме заболяха.
Тогава една наша обща позната, Милена, се приближи до мен.
— Силве, ти нали ѝ водеше счетоводството безплатно?
Кимнах.
— А парите за първия наем върна ли ти ги?
Поклатих глава.
Милена ме погледна изненадано.
— Ралица ми каза, че Виктория ѝ е помогнала да започне бизнеса.
Не знаех какво да кажа.
След официалната част Ралица дойде при нас.
Милена я попита направо:
— Рали, защо не спомена Силвия? Нали тя беше до теб от самото начало?
Ралица се усмихна напрегнато.
— Е, сега няма да изброявам всеки, който ми е помогнал с нещо дребно.
Почувствах как бузите ми пламват.
— Дребно ли беше, Рали?
Тя ме погледна раздразнено.
— Моля те, не ми разваляй празника. Не всичко се върти около теб.
Няколко жени наблизо замълчаха.
Не повиших глас.
— Права си. Днес е твоят ден.
Взех си палтото и излязох.
На следващата сутрин Ралица ми изпрати съобщение, че съм се държала детински и съм я изложила пред гостите.
Отговорих ѝ само, че повече няма да се занимавам със счетоводството ѝ и ще ѝ предам всички документи.
Тогава телефонът ми звънна веднага.
— Силве, ти сериозно ли? Знаеш, че не мога да си позволя счетоводител точно сега.
За първи път не предложих да помогна.
— Ще ти подготвя всичко, за да може друг човек да поеме работата.
Тя затвори.
Няколко дни по-късно ми преведе парите за стария наем. Без съобщение. Без извинение.
Вчера намерих в шкафа стара снимка от първото ѝ помещение. Ралица държеше валяк с боя, а аз бях с работни ръкавици и изцапана блуза.
Седяхме на пода и ядяхме банички от хартиен плик.
Спомням си колко щастлива беше тогава.
Не изхвърлих снимката. Прибрах я в една кутия заедно с други стари спомени.
Не съжалявам, че съм ѝ помогнала. Съжалявам, че толкова дълго съм бъркала нуждата ѝ от мен с приятелство.
Двадесет и три години не се забравят за една вечер. Но понякога една вечер е достатъчна, за да разбереш какво място заемаш в нечий живот.
Вие как мислите?
