На 54 години съм и от двайсет и три години продавам зеленчуци на пазара. Ставам в четири сутринта, независимо дали вали, дали е студено, или ме болят краката. Имам малка сергия, която сама подреждам и сама прибирам.
Казвам се Росица. Имам една дъщеря, Виктория, която отгледах почти сама.
Баща ѝ си тръгна, когато тя беше на седем. Не съм го спирала да я вижда, но с времето той престана да идва.
Не съм имала възможност да ѝ купувам скъпи дрехи. Но никога не съм я изпращала гладна на училище.
Когато беше студентка в София, всяка неделя ѝ изпращах буркани с домашна храна, картофи, ябълки и каквото успявах да отделя.
Понякога си купувах само хляб и сирене, за да мога да ѝ преведа още петдесет лева.
Никога не съм ѝ го казвала.
Сега Виктория е на 29 години. Работи в голяма фирма, има хубав апартамент и кара нова кола.
Гордеех се с нея толкова много, че показвах снимките ѝ на жените от съседните сергии.
Преди месец ми се обади и каза, че ще организира вечеря, защото са я повишили.
— Мамо, искам да дойдеш. Ще има колеги и приятели.
Толкова се зарадвах, че още на следващия ден си купих нова рокля.
Беше тъмнозелена, съвсем обикновена, но хубава. Продавачката ми каза, че ми отива.
Прибрах я внимателно в гардероба и чаках вечерта.
В деня на празненството затворих сергията по-рано. Измих си косата, сложих малко червило и тръгнах с автобуса.
Когато пристигнах, Виктория отвори вратата и ме огледа от главата до петите.
— Мамо, защо си с тази рокля?
Усмихнах се.
— Нова е. Купих я специално за теб.
Тя въздъхна.
— Добре. Само те моля за нещо.
Помислих, че ще ме помоли да помогна с храната.
Но тя се приближи и тихо каза:
— Ако някой те попита с какво се занимаваш, не казвай, че продаваш на пазара.
Не разбрах веднага.
— А какво да кажа?
— Кажи, че имаш малък собствен бизнес. И не разказвай как ставаш в четири сутринта.
Стоях в коридора с подаръка в ръце.
Бях ѝ купила малка сребърна гривна. Спестявах за нея почти два месеца.
— Срам ли те е от мен, Вики?
Тя погледна към хола.
— Не започвай, мамо. Просто тези хора са на друго ниво.
Не казах нищо.
Влязохме при гостите.
Всички бяха добре облечени, разговаряха за пътувания, работа и нови проекти.
Седнах в края на дивана и оставих чантата си до краката.
Една жена на моята възраст се приближи и започна да разговаря с мен.
Каза, че е майка на колега на Виктория.
— А вие с какво се занимавате?
Погледнах дъщеря си.
Тя стоеше на няколко крачки и ме наблюдаваше.
Усетих как гърлото ми се свива.
— Имам малък бизнес — отговорих тихо.
Жената се усмихна.
— Какъв бизнес?
Преди да успея да кажа нещо, Виктория се приближи.
— Мама се занимава с търговия. Нищо особено.
После ме хвана за лакътя и ме отведе към кухнята.
— Мамо, моля те, не се впускай в подробности.
Погледнах я.
— Защо ме покани, ако се притесняваш от мен?
Тя отговори раздразнено:
— Защото си ми майка. Но това не означава, че трябва да разказваш на всички за сергията.
Върнах се в хола, но вече не можех да се усмихвам.
След малко един от колегите ѝ започна да разказва как родителите му са му помогнали да започне работа.
Друг спомена, че баща му е платил обучението му в чужбина.
Тогава някой попита Виктория кой най-много ѝ е помогнал да стигне дотук.
Тя се засмя.
— Сама съм постигнала всичко. Никой не ми е давал нищо наготово.
Стиснах ръцете си в скута.
Не очаквах благодарности.
Но думите ѝ ме заболяха повече, отколкото исках да призная.
Станах и отидох до антрето.
Виктория ме последва.
— Къде тръгна?
— Прибирам се. Утре ставам рано.
Тя погледна часовника си.
— Сега ли? Ще изглежда странно.
Извадих малката кутийка с гривната и ѝ я подадох.
— Честито повишение, дъще. Гордея се с теб.
Тя отвори кутийката.
— Мамо, не трябваше да харчиш пари.
Погледнах я и за първи път не успях да скрия сълзите си.
— Знам. Но цял живот съм искала да имаш хубави неща.
Излязох, преди да ми отговори.
На спирката имаше още трима души. Седнах на студената пейка и извадих телефона си, за да проверя кога идва автобусът.
Ръцете ми още миришеха леко на магданоз, въпреки че ги бях мила няколко пъти.
Погледнах ги и се разплаках.
Тези ръце бяха работили толкова години, за да може дъщеря ми да не се срамува, че няма хубави дрехи или учебници.
А сега тя се срамуваше точно от тях.
На следващата сутрин Виктория ми изпрати съобщение.
— Мамо, защо си тръгна така? Всички питаха за теб.
Отговорих ѝ, че съм се почувствала нежелана.
Тя написа:
— Пак преувеличаваш. Просто исках да направя добро впечатление.
Не ѝ отговорих.
В понеделник отворих сергията както винаги.
Една редовна клиентка ме попита как е минал празникът на дъщеря ми.
Усмихнах се и казах, че е било хубаво.
Не можах да ѝ кажа истината.
Вчера Виктория ми се обади. Говорихме за времето, за работата ѝ и за някакви документи.
Нито веднъж не спомена онази вечер.
Преди да затвори, ме попита дали ще ѝ изпратя домашна лютеница.
Казах, че ще ѝ изпратя.
Защото колкото и да ме е наранила, тя си остава моето дете.
Но този път, докато подреждах бурканите, си помислих нещо, което никога преди не ми беше минавало през ума.
Може би съм научила дъщеря си как да успява, но не съм успяла да я науча да уважава човека, който е стоял до нея през целия път.
И това ме боли повече от всичко.
Какво бихте направили вие?
