На 61 години съм. Казвам се Стефан и от трийсет и пет години работя като електротехник. Никога не съм бил богат човек, но винаги съм се старал синът ми да има всичко необходимо.
Отгледах го сам от дванайсетгодишен. Майка му замина да живее в чужбина и постепенно престана да се обажда.
Не съм му говорил лошо за нея. Просто се опитвах да бъда и баща, и майка.
Когато синът ми Виктор се ожени, го поканих с жена му да живеят при мен, докато съберат пари за собствено жилище.
Апартаментът ми е тристаен. Аз се преместих в най-малката стая, а на тях оставих спалнята и хола.
Първоначално всичко беше спокойно.
Снаха ми Ирина готвеше, аз пазарувах, а Виктор плащаше интернета и част от сметките.
После започнаха дребните забележки.
Първо Ирина ме помоли да не гледам телевизия вечер, защото звукът ѝ пречел.
После премести обувките ми от коридора в един шкаф на балкона.
Една сутрин намерих любимия си фотьойл до контейнерите пред блока.
Когато попитах защо, Ирина каза:
— Стар е и разваля интериора. Купихме нов диван.
Виктор стоеше до нея и мълчеше.
Преглътнах. Казах си, че младите имат различен вкус.
Преди месец Ирина започна да говори, че им трябва повече пространство.
— Татко, ти така или иначе си по цял ден на работа — каза Виктор. — Защо не помислиш за нещо по-малко?
Попитах го какво има предвид.
Той не ме погледна.
— Може да си наемеш гарсониера. Тук вече ни е тясно.
Не можех да повярвам.
— Викторе, това е моят апартамент.
Снаха ми се намеси.
— Никой не оспорва това. Просто мислим за бъдещето.
Не отговорих.
На следващата седмица започнах да забелязвам, че някои мои вещи изчезват от шкафовете.
Старият ми часовник беше прибран в кашон. Снимките на родителите ми ги нямаше от стената.
Когато попитах, Ирина каза, че правела разчистване.
В петък се прибрах от работа по-рано.
Още на площадката видях два куфара и три кашона.
Моите.
Опитах да отключа, но ключът не влизаше.
Позвъних.
Вратата се отвори и Виктор застана на прага.
Зад него бяха Ирина, майка ѝ и двама техни приятели, дошли да помагат с преместването на мебелите.
— Татко, сменихме ключалката. Трябва да поговорим.
Погледнах багажа си.
— Защо вещите ми са отвън?
Ирина се приближи.
— Намерихме ти квартира наблизо. Първият месец е платен.
Усетих как коленете ми омекват.
— Изхвърляте ме от собствения ми дом?
Виктор въздъхна.
— Не прави сцени пред хората. Нали сме семейство?
Тогава Ирина каза нещо, което никога няма да забравя.
— На вашата възраст човек трябва да знае кога да отстъпи място на младите.
Майка ѝ кимна одобрително.
Стоях пред вратата с работните си обувки, още покрити с прах, и не знаех какво да кажа.
Тогава от асансьора излезе съседът ми Димитър.
Видя куфарите и попита какво става.
Виктор започна да обяснява, че сме решили да живеем отделно.
Прекъснах го.
— Не сме решили нищо. Сменили са ключалката, докато бях на работа.
Димитър погледна сина ми.
— Викторе, ти сериозно ли изгони баща си от жилището му?
Никой не отговори.
Димитър ме покани у тях и ми помогна да се свържа с адвокат.
Същата вечер Виктор ми звънна.
— Татко, защо намесваш чужди хора? Излагаш ни.
За първи път не започнах да се оправдавам.
— Утре идвам с адвоката. Искам ключовете и достъп до жилището си.
На следващия ден Виктор ми върна ключовете. Беше разбрал, че няма право да ме изключва от собствения ми дом.
Дадох му две седмици да си намерят друго място.
Когато изнасяха багажа си, Ирина не ме погледна.
Виктор остави ключа върху шкафа в коридора.
— Не очаквах да постъпиш така с нас — каза ми.
Погледнах сина си и едва успях да отговоря.
— А аз не очаквах да ме оставиш пред вратата с два куфара.
Сега апартаментът е тих.
Върнах снимките на родителите си на стената. Купих си нов фотьойл и всяка вечер сядам в него с чаша чай.
Но най-трудно ми е сутрин, когато минавам покрай стаята, в която някога спеше малкото ми момче.
Все още го обичам. Все още чакам да ми се обади и да попита как съм, без да иска нещо.
Само че вече знам, че любовта към детето ми не означава да позволя да ме изхвърли от собствения ми живот.
Правилно ли постъпих, като накарах сина си да напусне, или един баща трябва да преглътне всичко заради детето си?
