Бях купила рокля специално за този ден. Стоеше си в калъфа на задната седалка на колата, докато аз, с мокри от миене ръце, търках пода в ресторанта.
Казвам се Милена, на 39 години съм. Живея във Велико Търново и работя като продавач-консултант в магазин за обувки.
С Гергана се познаваме от осемнайсет години. Запознахме се на първата ми работа. Тогава тя беше новото момиче, което не познаваше никого, а аз я поканих да обядваме заедно.
Оттогава станахме неразделни.
Когато се раздели с първия си съпруг, три месеца живя у нас. Спях на разтегателния диван, за да ѝ оставя спалнята.
Когато остана без работа, ѝ носех продукти. Не съм водила сметка за нищо. Тя беше човекът, на когото първо звънях, когато ми се случеше нещо хубаво.
Преди година Гергана срещна Борис.
Радвах се за нея. Изглеждаше щастлива, постоянно се усмихваше и за първи път отдавна говореше за бъдещето с надежда.
Когато ми съобщи, че ще се женят, ме прегърна.
— Миле, без теб тази сватба няма да стане. Ти си ми най-близкият човек.
Приех думите ѝ присърце.
Помагах с поканите, обикаляхме магазини за украса, търсихме сладкарница. Два пъти разменях смените си, за да ходя с нея на проби за роклята.
Седмица преди сватбата Гергана ми се обади.
— Може ли да дойдеш в ресторанта още в седем сутринта? Има няколко неща за довършване.
Разбира се, че се съгласих.
В деня на сватбата станах в пет. Направих си кафе, прибрах роклята и обувките в колата и тръгнах.
Когато пристигнах, Гергана вече беше там с майка си.
На пода имаше кашони с украса, панделки и свещници.
— Чудесно, че дойде — каза Гергана. — Започни с подреждането на столовете.
След това ме помоли да избърша праха от первазите, защото персоналът не бил почистил добре.
После трябваше да подредя подаръчетата за гостите.
Към единайсет вече ме болеше кръстът.
Попитах къде мога да се преоблека.
Гергана погледна часовника.
— Почакай малко. Първо трябва да изнесеш тези кашони.
Майка ѝ ми подаде парцал.
— И тук е разлято нещо. Мини набързо, че ще дойдат гостите.
Измих пода.
Когато най-после отидох до колата, за да взема роклята, видях, че първите гости пристигат.
Върнах се в ресторанта и попитах Гергана къде е моето място.
Тя се поколеба.
— Ами, Миле, има малък проблем с местата.
Извади схемата за настаняване.
Моето име го нямаше.
— Как така ме няма?
Гергана въздъхна.
— Борис покани още няколко роднини. Наложи се да разместим нещата.
Попитах на коя маса ще седя.
Тогава тя каза нещо, което още чувам в главата си.
— Ти нали не държиш толкова на официалностите? Може да останеш отстрани и да помагаш, ако потрябва нещо.
Стоях с калъфа на роклята в ръка.
— Гергана, аз съм ти приятелка. Не съм от персонала.
Тя се намръщи.
— Моля те, не ми разваляй деня. Знаеш колко съм напрегната.
Майка ѝ се приближи.
— Милена, не бъди егоистка. Гергана разчита на теб.
Погледнах към залата.
Всички маси бяха красиво подредени. Имаше картички с имената на гостите, бели салфетки и малки цветя.
Само за мен нямаше стол.
Излязох на паркинга.
Седнах в колата и затворих вратата. Ръцете ми миришеха на препарат, а под ноктите ми имаше прах от кашоните.
Тъкмо щях да запаля двигателя, когато телефонът звънна.
Беше Борис.
— Милена, къде си? Гергана каза, че си се обидила.
Обясних му какво се е случило.
Той замълча.
После каза:
— Чакай. Гергана ми каза, че няма да присъстваш на тържеството, защото си на работа.
Не можех да повярвам.
Борис продължи:
— Аз лично попитах за теб миналата седмица. Тя каза, че ще помогнеш сутринта и после си тръгваш.
Тогава разбрах, че не става дума за объркани места.
Гергана предварително беше решила, че няма да бъда гост.
Не се върнах в ресторанта.
Прибрах се, свалих обувките до входната врата и оставих роклята в гардероба, без дори да я извадя от калъфа.
Вечерта Гергана ми изпрати съобщение.
— Благодаря ти, че ми развали настроението точно на сватбата.
Прочетох го няколко пъти.
Отговорих само:
— Пожелавам ти щастлив брак. Но повече не ме търси, когато имаш нужда от човек, който да върши всичко вместо теб.
Тя не ми отговори.
Три дни по-късно Борис ми се обади да се извини. Каза, че ако е знаел истината, е щял да настоява да имам място сред гостите.
Благодарих му.
От Гергана не получих нито извинение, нито обаждане.
Миналата седмица я видях случайно пред аптеката. Беше с две торби покупки.
Погледна ме и каза:
— Още ли се сърдиш за един стол?
Не знаех дали да се разсмея, или да заплача.
За нея наистина беше един стол.
За мен бяха осемнайсет години приятелство.
Прибрах се и намерих стара снимка от първото ни общо море. Бяхме седнали на плажа с мокри коси и се смеехме.
Не я скъсах. Прибрах я в едно чекмедже.
Все още ми липсва приятелката, която мислех, че имам.
Но не искам да се връщам при човек, който ме помни само когато има нужда от помощ.
Какво бихте направили вие?
