Разбрах го от непознат мъж, който стоеше пред портата с рулетка в ръка и измерваше двора. Когато го попитах какво прави, той спокойно ми отговори, че след две седмици ще получи ключовете.
Казвам се Мария, на 51 години съм. Живея в Сливен, работя като касиерка в супермаркет и имам една по-малка сестра, Катя, на 45 години.
Семейната ни къща се намира в село на двайсетина километра от града.
Там израснахме. Там майка ни ни учеше да месим питки, а баща ни всяка пролет боядисваше дървената ограда в зелено.
Преди шест години родителите ни решиха да прехвърлят къщата на Катя, защото тя обеща да се върне да живее на село и да се грижи за тях.
Аз не възразих.
Имах собствен малък апартамент, а Катя живееше под наем.
След време родителите ни отидоха при Бог, но сестра ми така и не се премести в къщата.
Остана да живее в града, а имотът започна да се руши.
Покривът протече. Мазилката около прозорците падна. Дворът обрасна с бурени.
Катя постоянно ми казваше, че няма средства да го поддържа.
Затова започнах да помагам.
Първо платих ремонта на покрива. После сменихме улуците. Миналата пролет купих боя и прекарах четири почивни дни в боядисване на стаите.
Мъжът ми Иван ми помагаше, когато можеше.
Катя идваше рядко.
Понякога носеше кафе и казваше:
— Миме, добре че си ти. Без теб тази къща щеше да падне.
Вярвах, че я пазим заедно.
Миналия месец Катя ме помоли да платя и смяната на входната врата.
Каза, че ще ми върне парите, когато получи премия от работа.
Съгласих се.
Три дни по-късно отидох да измеря отвора за новата врата.
Тогава срещнах непознатия мъж.
— Извинете, вие коя сте? — попита ме той.
— Дъщерята на хората, които живееха тук.
Той се усмихна.
— А, значи сте роднина на Катерина. Купих къщата от нея.
Не помня как стигнах до пейката пред съседния двор.
Седнах и се обадих на сестра си.
— Кате, продала ли си къщата?
Настъпи тишина.
После тя каза:
— Щях да ти кажа.
— Кога? След като платя и новата врата?
Катя въздъхна.
— Миме, къщата е на мое име. Имам право да решавам.
Не спорих за документите.
Попитах я само защо ме е оставила да влагам спестяванията си в имот, който вече е решила да продава.
Тя затвори.
В неделя имахме семейно събиране за рождения ден на леля ни.
Отидох, защото не исках да намесвам роднините.
Но Катя явно беше разказала своята версия.
Още щом седнах, братовчед ни ме попита защо съм искала половината от продажбата.
Погледнах го изненадано.
— Не съм искала половината.
Катя остави чашата си.
— Миме, стига. Ти сама предложи да помагаш. Сега не можеш да претендираш за чужда собственост.
Всички се обърнаха към мен.
— Искам само да ми обясниш защо ме излъга — казах.
Тя повиши глас.
— Защото знаех, че ще направиш точно това! Ще започнеш да пресмяташ всяка стотинка!
Леля ми поклати глава.
— Мария, не е хубаво между сестри да се говори за пари.
Тогава съпругът ми Иван извади от чантата си папка.
Беше събрал фактурите от ремонтите, които пазехме за гаранциите.
— Никой не иска къщата — каза той. — Но Катя поиска от Мария да плати нова врата, след като вече е подписала предварителния договор за продажбата.
Катя пребледня.
— Откъде знаеш кога съм подписала?
— Купувачът ми се обади за размерите на вратата. Каза ми датата.
Леля ми остави вилицата.
— Катя, вярно ли е?
Сестра ми не отговори.
После промълви, че имала дългове и не знаела как да се справи.
За първи път чувах за това.
— Защо не ми каза? — попитах.
— Защото щеше да ме съдиш.
Очите ми се напълниха.
— Кате, аз щях да ти помогна. Но ти ме използва, докато тайно продаваше къщата.
Тя започна да плаче.
Роднините замълчаха.
Не поисках да ми връща всичко. Знаех, че няма откъде.
Но ѝ казах, че повече няма да плащам нищо вместо нея и няма да приема да ме нарича алчна пред хората.
На следващия ден отидох за последен път до къщата.
Взех старата дървена точилка на майка ни, която още стоеше в кухненския шкаф.
Седнах за малко на стъпалото пред входа.
Спомних си как с Катя тичахме боси из двора и се карахме коя първа ще откъсне узрелите череши.
Не плаках за тухлите и керемидите.
Плаках, защото сестра ми предпочете да ме излъже, вместо да ми каже, че има нужда от помощ.
Вчера Катя ми изпрати съобщение.
Написа, че съжалява, но очаква да я разбера, защото сме семейство.
Още не съм отговорила.
Не знам дали някога ще мога отново да ѝ имам доверие.
Знам само, че семейната къща вече има нов собственик, а аз изгубих нещо, което не може да се купи обратно.
Какво бихте направили вие?
