Разбрах го чак когато всички седнаха, а за мен нямаше стол.
Казвам се Галя, на 54 години съм. Живея в Казанлък, работя в малка шивашка фирма и от дванайсет години съм вдовица.
С Румяна се познаваме от училище. Бяхме на една чина, после живяхме на съседни улици, а децата ни израснаха заедно.
Когато се разведоха с първия ѝ съпруг, тя идваше у нас почти всяка вечер.
Сядаше в кухнята, сваляше обувките си и ми разказваше как е минал денят.
Аз я слушах, правех чай и понякога ѝ давах от храната, която бях сготвила.
Никога не съм броила какво съм направила за нея.
Румяна винаги казваше, че сме повече от сестри.
Преди два месеца ми се обади развълнувана. Дъщеря ѝ щеше да кръщава първото си дете.
— Гале, без теб няма да стане. Ти си ми най-близкият човек.
Зарадвах се истински.
Попитах дали мога да помогна с нещо.
— Само ела по-рано. Ще има дребни неща за оправяне.
Съгласих се.
Ден преди тържеството си купих нова блуза. Беше светлозелена, с малки копчета отпред.
Дадох почти половината от парите, които бях отделила за нови обувки.
Но исках да изглеждам добре.
Приготвих подарък за детето, сложих го в красива торбичка и в неделя сутринта тръгнах към ресторанта.
Пристигнах в десет.
Румяна вече беше там и подреждаше салфетки.
— Гале, чудесно, че дойде! Помогни ми с чашите.
Оставих чантата си и започнах.
После ме помоли да сложа малките подаръчета за гостите по местата.
След това да занеса няколко пакета в кухнята.
Не ми направи впечатление.
Нали бяхме приятелки.
Към дванайсет гостите започнаха да пристигат.
Аз стоях до входа и помагах на възрастните хора да намерят масите си.
Румяна ме извика.
— Гале, виж дали има достатъчно вода на всички маси.
Погледнах я изненадано.
— Нали сервитьорите ще се погрижат?
Тя се наведе към мен.
— Моля те, не ме излагай. Персоналът не смогва.
Взех две бутилки вода и ги занесох.
После още две.
Когато всички седнаха, потърсих мястото си.
На една маса бяха приятелките на Румяна от работата. На друга — роднините на зет ѝ.
Никъде нямаше картичка с моето име.
Отидох при Румяна.
— Руми, къде да седна?
Тя погледна към масите и каза тихо:
— Гале, местата са точно преброени. Ти нали разбираш, че си тук да ми помагаш?
Помислих, че не съм чула правилно.
— Как така да ти помагам? Покани ме на кръщене.
Тя въздъхна раздразнено.
— Не започвай сега. Знаеш колко струва кувертът. Не мога да плащам за всеки.
Стоях срещу нея с новата си блуза и с ръце, които миришеха на препарат от измитите чаши.
— Значи за мен няма място?
Румяна се огледа дали някой слуша.
— Ако искаш да седнеш, ще трябва да си платиш куверта. Иначе можеш да останеш да помагаш.
Точно тогава към нас се приближи една от колежките ѝ.
— Руми, тази жена от персонала ли е? Може ли да донесе още салфетки?
Румяна не каза, че съм най-добрата ѝ приятелка.
Само отвърна:
— Да, Галя ще се погрижи.
Не помня да съм се чувствала толкова малка през живота си.
Отидох до гардероба, взех си чантата и започнах да търся подаръка.
Бях го оставила на масичката до входа.
Докато го прибирах, ме настигна дъщерята на Румяна, Силвия.
— Лельо Гале, тръгваш ли си?
Опитах се да се усмихна.
— Да, миличка. Имам работа.
Силвия ме погледна учудено.
— Но аз специално казах на мама да те покани. Дори платих куверта ти.
Замръзнах.
— Какъв куверт?
— За теб. Мама каза, че ще седиш при нейните приятелки.
Силвия извади телефона си и започна да преглежда списъка с гостите.
Името ми беше там.
Мястото също.
Само че на него седеше една жена, която бях видяла да пристига последна.
Силвия пребледня.
— Това е братовчедката на мама. Вчера ми каза, че няма да идва.
Разбрах всичко.
Румяна беше дала платеното ми място на братовчедка си и беше решила, че аз ще остана да помагам.
Силвия веднага отиде при майка си.
Чух само част от разговора.
— Мамо, ти сериозно ли? Аз платих за леля Галя!
Румяна започна да обяснява, че станало объркване.
После дойде при мен.
— Гале, стига си правила проблем. Ще ти намерим стол.
Погледнах я.
— Не искам стол, Руми.
Тя се намръщи.
— Сега ще си тръгнеш и ще развалиш празника?
Отговорих тихо:
— Аз дойдох като приятелка. Ти ме посрещна като безплатна помощница.
Силвия се разплака и започна да ми се извинява.
Прегърнах я. Тя нямаше вина.
Оставих подаръка за детето в ръцете ѝ и излязох.
Навън беше топло. Седнах на една пейка до ресторанта и си свалих новите обувки, защото ме стягаха.
Стоях там почти половин час.
Телефонът ми звънеше.
Румяна ми беше написала, че съм я унизила пред дъщеря ѝ и гостите.
После ми изпрати още едно съобщение.
Пишеше, че истинските приятели не се сърдят за един стол.
Прочетох го няколко пъти.
Не ѝ отговорих.
На следващия ден отидох на работа. Колежката ми забеляза, че съм тъжна, но не я занимавах с подробности.
Вечерта прибрах светлозелената блуза в гардероба.
Още не съм я обличала отново.
Румяна продължава да ми звъни. Казва, че четирийсет години приятелство не се хвърлят на боклука заради едно недоразумение.
А аз си спомням как ме представи за човек от персонала, докато стоях на два метра от нея.
Не съм искала специално отношение.
Исках само да бъда гост на празника на семейство, което толкова години смятах за свое.
Какво бихте направили вие?
