Стоях пред вратата на ресторанта с малка подаръчна торбичка в ръка. Вътре имаше часовник, който бях купил за рождения му ден.
Казвам се Георги, на 59 години съм. Живея в Русе и от трийсет години работя като шофьор на камион.
Съпругата ми Елена е на 56. Имаме един син, Мартин, който тази година навърши 32.
Мартин завърши университет в София, намери си добра работа и преди две години се премести в Пловдив.
Гордеех се с него. На всеки, който ме попиташе за сина ми, разказвах колко е постигнал.
Преди месец ни съобщи, че ще се жени.
Майка му се разплака от радост. Още същата вечер започна да разглежда рокли за сватбата.
Аз само го попитах кога ще се запознаем с момичето.
— Скоро, татко. Има време.
Но времето минаваше, а покана нямаше.
Миналата събота Мартин празнуваше рождения си ден в ресторант в Пловдив. Разбрахме от снимка, която беше изпратил на майка си.
Елена му звънна.
— Мартине, нали щяхме да се видим за рождения ти ден?
Той каза, че събирането било само с приятели и колеги.
Затвориха, а жена ми остана да гледа телефона.
На сутринта реших да го изненадам. Имах курс до Пловдив и можех да мина за пет минути.
Купих часовника, облякох чиста риза и отидох до ресторанта, който видях на снимката.
Мартин стоеше отвън с няколко души.
Когато ме видя, усмивката му изчезна.
— Татко, какво правиш тук?
Прегърнах го.
— Честит рожден ден, момчето ми!
Той бързо се огледа.
Точно тогава към нас се приближи млада жена с бежово палто.
— Марти, кой е господинът?
Синът ми се поколеба.
После каза:
— Един познат от стария квартал. Съсед на нашите.
Не помръднах.
Момичето се усмихна учтиво и ми подаде ръка.
— Приятно ми е. Аз съм Анелия, годеницата на Мартин.
Стиснах ръката ѝ.
Исках да кажа, че съм баща му. Че съм го учил да кара колело. Че съм го чакал пред училището в първи клас.
Но погледнах сина си и замълчах.
Мартин посочи торбичката.
— Това за мен ли е? Благодаря. Ще се чуем после.
Взе подаръка и го остави на близкия перваз.
Анелия попита дали няма да ме поканят вътре.
— Той бърза — отговори Мартин вместо мен.
Тогава разбрах, че трябва да си тръгна.
Пожелах им приятна вечер и се обърнах към паркинга.
Бях стигнал до камиона, когато чух някой да ме вика.
Беше Анелия.
Държеше подаръчната торбичка.
— Извинете, господине. Мартин забрави подаръка ви.
Казах ѝ да му го даде.
Тя ме погледна внимателно.
— Вие не сте съсед, нали?
Не знаех какво да отговоря.
Тогава тя извади телефона си и ми показа снимка.
На нея бях аз, пред стария ни камион, с малкия Мартин на раменете си.
— Намерих я преди време в една кутия у тях. Попитах го кой е човекът, а той каза, че е баща му.
Усетих как очите ми се напълниха.
Анелия продължи тихо:
— Защо днес каза друго?
Сведох глава.
— Това трябва да попиташ него.
Тя остави торбичката в ръцете ми и се върна към ресторанта.
След двайсет минути Мартин ми звънна.
Беше ядосан.
— Защо си казал на Анелия, че си ми баща?
Отговорих му, че не съм казал нищо.
Той замълча.
После изрече нещо, което още чувам.
— Татко, тя е от много добро семейство. Родителите ѝ са лекари. Не исках да започват неудобни разговори.
Седях зад волана и гледах празния паркинг.
— Значи аз съм неудобният разговор?
— Не го приемай така.
Попитах го дали се срамува, че карам камион.
Не отговори.
Тогава му казах, че няма да дойда на сватбата, докато не е готов да ме представи като свой баща.
Прибрах се късно вечерта.
Елена ме чакаше в коридора. Видя торбичката и веднага разбра, че нещо се е случило.
Разказах ѝ всичко.
Тя седна на стъпалото пред входната врата и заплака.
Вчера Анелия ми изпрати съобщение. Написа, че Мартин ѝ е признал истината и че тя не разбира защо се е срамувал.
Каза също, че иска да се запознае с нас както трябва.
Отговорих ѝ, че вратата ни е отворена.
Но на сина си още не съм звъннал.
Трийсет години съм работил, за да не му липсва нищо. Пропускал съм празници, спал съм по паркинги и съм се прибирал с болки в гърба.
Никога не съм искал да ми благодари за това.
Исках само, когато някой го попита кой съм, да не се срамува да каже една проста дума.
Татко.
Кажете ми, правилно ли постъпих, като отказах да отида на сватбата, или трябва да преглътна унижението заради сина си?
