Не ми го каза насаме. Каза го пред четири жени, докато държах в ръцете си кутията с подаръка ѝ.
На 41 години съм. Казвам се Росица и живея в Бургас. Работя като счетоводителка в малка фирма и отглеждам сама дъщеря си, която вече е студентка.
С Мария се познаваме от двайсет и три години.
Запознахме се на първата ни работа. Тогава и двете бяхме млади, нямахме почти нищо и деляхме една баничка на обяд, когато парите не стигаха.
Мария беше човекът, на когото звънях първо, когато имах проблем.
Когато се разведох, тя дойде с две торби покупки и остана цял следобед да ми помага да подредя апартамента.
Когато нейният първи брак се разпадна, аз бях до нея.
Никога не сме си броили услугите.
Преди осем месеца Мария се сгоди за мъж на име Борис. Той имаше собствен бизнес, хубава къща и много приятели.
Радвах се за нея.
Мария искаше голяма сватба, но постоянно се притесняваше дали всичко ще бъде готово навреме.
Аз предложих да помогна.
След работа обикаляхме магазини за украса. Избирахме покани, говорехме с ресторанта, сравнявахме оферти за фотограф.
Една вечер до единайсет лепих малки етикети върху кутийките за подаръци на гостите.
Пръстите ми бяха целите в лепило, а Мария се смееше, че без мен нямало да се справи.
Две седмици преди сватбата ме помоли да взема отпуск в петък, за да ѝ помогна с последните приготовления.
Направих го.
В деня преди тържеството пренесохме украсата до ресторанта. Подреждахме номерата на масите, проверявахме имената на гостите и поправяхме една объркана табелка.
Мария ме прегърна.
— Роси, не знам какво щях да правя без теб.
На следващия ден станах рано. Отидох на фризьор, облякох тъмносиня рокля и сложих малките сребърни обеци, които дъщеря ми ми беше подарила.
За първи път от месеци се почувствах хубава.
Пристигнах в ресторанта половин час преди началото.
Мария беше в отделна стая с няколко жени. Исках да ѝ дам подаръка, преди да започне суматохата.
Почуках и влязох.
Тя ме погледна странно.
До нея стояха сестрата на Борис, две нейни приятелки и една жена, която не познавах.
— Роси, ти защо си дошла толкова рано?
Усмихнах се.
— Исках да ти дам подаръка и да видя дали имаш нужда от нещо.
Мария погледна останалите жени.
После ме хвана за лакътя и ме отведе до вратата.
— Трябва да поговорим.
Помислих, че има проблем с украсата.
Но тя каза нещо съвсем друго.
— Роси, стана неудобна ситуация с местата. Борис покани още няколко важни гости и се наложи да променим разпределението.
Не разбрах.
— Добре, къде да седна?
Мария започна да върти халката на пръста си.
— Всъщност няма свободно място за теб.
Засмях се нервно.
— Как така няма място? Нали вчера проверявахме списъка?
Една от жените зад нея се обади:
— Мария, кажи ѝ направо, че няма как всички да бъдат поканени.
Усетих как бузите ми пламнаха.
Мария въздъхна.
— Роси, моля те, не прави сцена. Знаеш колко е важен този ден за мен.
Стоях с подаръка в ръце и не можех да повярвам.
— Мария, аз съм ти най-добрата приятелка. Вчера подреждах масите.
Тя сниши глас.
— Именно затова очаквах да проявиш разбиране.
Тогава сестрата на Борис каза:
— Все пак това е сватба, не събиране на приятелки от квартала.
Никой не се засмя.
Но никой не я поправи.
Погледнах Мария. Чаках да каже поне една дума в моя защита.
Тя само оправи воала си.
— Роси, ще се видим другата седмица. Обещавам.
Оставих подаръка на един стол до вратата.
— Честита сватба, Мария.
Излязох, преди да започна да плача.
Навън валеше ситен дъжд. Седнах в колата, но не запалих двигателя.
Гледах лакираните си нокти и се чудех защо изобщо съм си правила труда да се приготвям.
Телефонът ми иззвъня.
Беше управителката на ресторанта, с която бяхме разговаряли десетки пъти покрай организацията.
— Росица, извинявай, къде си? Тук има проблем с една от масите.
Казах ѝ, че вече съм си тръгнала.
Тя се учуди.
— Но вашето място е до младоженците. Лично Мария го беше избрала.
Замълчах.
Управителката продължи:
— Някой е поискал да махнем името ви тази сутрин. Помислих, че сте се отказали да присъствате.
Попитах я кой е поискал промяната.
— Самата булка.
Благодарих и затворих.
Вече знаех, че не става дума за случайно объркване.
Мария сама беше решила да ме махне от сватбата си.
Прибрах се и закачих роклята в гардероба.
Дъщеря ми беше вкъщи за уикенда. Когато ме видя, попита защо съм се върнала толкова рано.
Разказах ѝ.
Тя ме прегърна и каза:
— Мамо, ти не си резервен човек.
Тогава се разплаках.
На следващия ден Мария ми изпрати снимки от сватбата.
Написа, че всичко минало прекрасно и се надявала да не съм ѝ сърдита.
Не отговорих.
След три дни ми звънна.
— Роси, няма ли да ми честитиш поне?
Попитах я защо е излъгала, че няма място.
Тя замълча.
После призна, че Борис искал да поканят съпругата на свой бизнес партньор и че предпочела да не създава напрежение.
— Ти си ми близка. Знаех, че ще ме разбереш.
Казах ѝ само:
— Точно защото съм ти близка, не трябваше да постъпваш така.
Оттогава не сме се виждали.
Преди няколко дни намерих в един стар албум снимка от първата ни обща почивка. Две момичета с евтини слънчеви очила, седнали на пейка до морето.
Гледах снимката дълго.
Не съжалявам за годините ни заедно. Нито за помощта, която съм ѝ дала.
Но вече не искам приятелство, в което съм важна само когато трябва да свърша нещо.
Вчера Мария отново ми писа. Покани ме на кафе и каза, че ѝ липсвам.
Още не съм отговорила.
Не защото искам да я накажа, а защото не знам дали мога отново да седна срещу нея и да се преструвам, че нищо не се е случило.
Какво бихте направили вие?
