На 58 години съм и от три години живея сама. Синът ми е на 34, женен е и има собствен апартамент в другия край на града.
Винаги сме били близки.
Поне аз така мислех.
Когато той и снаха ми купиха жилището, почти всяка събота ходех да помагам. Миех прозорци, чаках майстори, носех храна, сгъвах кашони.
Не ми тежеше.
Миналия месец синът ми се обади.
— Мамо, в събота ще имаме гости. Може ли да дойдеш малко по-рано да помогнеш?
Казах да.
Отидох около три следобед с домашна баница и кутия сладки.
Снаха ми беше притеснена. Подреждаше възглавниците, местеше чаши, проверяваше фурната.
Запретнах ръкави.
Измих съдовете в мивката, нарязах салатата и изчистих плота.
Към шест започнаха да идват гостите.
Бяха две семейства, които не познавах.
Казах на сина ми, че ще тръгвам, но той ме помоли да остана още малко.
— Само докато сервираме.
Останах.
Докато носех купа със салата към хола, една от жените ме срещна в коридора.
Усмихна ми се.
— Вие сигурно сте жената, която им помага?
Преди да успея да отговоря, синът ми се появи зад нея.
Засмя се.
— Да, тя оправя всичко тук.
Жената кимна.
— Личи си. Много е подредено.
Погледнах сина си.
Чаках да каже:
Това е майка ми.
Не го каза.
Взе купата от ръцете ми и влезе при гостите.
Стоях в коридора с кухненската кърпа през рамото.
Не знам защо това ме заболя толкова.
Може би защото пред непознати хора той се засрами да каже коя съм.
Върнах се в кухнята.
След няколко минути чух другата жена да пита:
— Отдавна ли идва при вас?
Синът ми отговори:
— О, тя е редовна.
Всички се засмяха.
Тогава свалих престилката, която снаха ми ми беше дала, сгънах я и я оставих върху пералнята.
Взех си чантата.
Снаха ми ме видя до вратата.
— Къде тръгваш?
— Вкъщи.
— А десертът?
Погледнах я.
— Ще се справите.
Тя явно разбра, че нещо не е наред, но не каза нищо.
Синът ми ме настигна на площадката.
— Какво ти стана?
Попитах го защо не каза, че съм му майка.
Той се засмя.
— Мамо, това беше шега.
— За кого?
Усмивката му изчезна.
— Пак правиш проблем от нищо.
Това изречение окончателно ме накара да си тръгна.
На следващата сутрин ми се обади.
Не да се извини.
Попита къде съм сложила резервните салфетки.
Казах му.
После добави:
— Между другото, гостите много харесаха баницата.
Отговорих:
— Радвам се.
Три дни по-късно снаха ми ми изпрати съобщение дали мога в петък да чакам техник, защото и двамата били на работа.
За първи път отказах.
В петък следобед синът ми дойде у дома.
Беше ядосан.
— Не те разбирам. Един път се пошегувах и сега ни наказваш.
Отворих шкафа и извадих една папка.
Вътре държах резервния им ключ, гаранционните карти на няколко уреда и бележки с телефоните на майсторите.
Подадох му ключа.
— Не ви наказвам.
Той ме гледаше объркано.
— Просто реших да спра да бъда жената, която оправя всичко.
Тогава замълча.
За първи път сякаш разбра как са прозвучали собствените му думи.
На вратата се обърна.
— Не съм се срамувал от теб.
— Тогава следващия път не забравяй да кажеш, че съм ти майка.
Не се скарахме.
Не повиших тон.
Миналата неделя дойде с цветя и сам смени изгорялата крушка в коридора ми, без да го моля.
Каза ми тихо, че съжалява.
Приех извинението.
Но резервния ключ не поисках обратно.
Обичам сина си както преди.
Само вече искам да бъда майка му, а не човекът, когото забелязва, когато трябва да се свърши нещо.
Правилно ли постъпих или приех една глупава шега прекалено лично?
