Познавам Елена от повече от двайсет години. Работехме заедно в малка счетоводна фирма, после сменихме работата, но приятелството остана.
Знаехме си рождените дни, проблемите с децата, караниците със съпрузите, кредитите, ремонтите. Ако телефонът ми звъннеше късно вечер и видех нейното име, винаги вдигах.
Преди около година Елена започна да има проблеми със снаха си Милена.
Синът на Елена се беше оженил преди три години. Милена беше тиха жена, работеше в аптека и рядко идваше на нашите срещи.
Аз почти не я познавах.
Но знаех всичко за нея през очите на Елена.
Според приятелката ми Милена била студена, държала сина ѝ далеч от семейството и постоянно намирала причина да не ходят на гости.
В началото само слушах.
— Представяш ли си, две седмици не са идвали — казваше Елена.
— Може да са заети.
— Все ги оправдаваш.
После разговорите станаха почти ежедневни.
Елена ми пращаше снимки на съобщенията им и ме питаше кой е прав.
Започнах да се чувствам неудобно.
Една събота ме покани на кафе у тях.
Когато пристигнах, на масата имаше домашен кекс и две чаши. Телевизорът беше пуснат тихо, а Елена сгъваше кухненска кърпа отново и отново.
— Скарахме се — каза.
Оказа се, че Милена и синът ѝ решили да прекарат празниците сами.
Елена им казала, че семейството се събира всяка година и че това не подлежи на обсъждане.
Милена отговорила, че тази година искат да останат вкъщи.
— Кажи ми, че не съм луда — каза Елена.
Погледнах я.
— Не си луда. Но мисля, че прекаляваш.
Тя остави кърпата.
— Моля?
Обясних ѝ спокойно, че синът ѝ вече има собствено семейство. Че могат понякога да имат други планове.
Елена стана и започна да прибира чашите, въпреки че още не бяхме изпили кафето.
— Значи си на нейна страна.
— Не става въпрос за страни.
След това почти две седмици не ми се обади.
После дойде рожденият ден на общата ни приятелка Таня.
Бяхме шест жени в малък ресторант. Говорехме за работа, рецепти и една колежка, която се пенсионира.
По средата на вечерта Елена изведнъж каза:
— Я кажи пред всички как защитаваш снаха ми.
Замръзнах.
Таня се опита да смени темата.
Елена обаче продължи.
— Кажи им. Нали според теб аз съм виновна за всичко?
Всички ме гледаха.
Усетих как ми става горещо.
— Никога не съм казвала такова нещо.
— Каза, че прекалявам.
— За конкретната ситуация.
Елена се засмя.
— Двайсет години приятелство и заради една чужда жена реши да ме съдиш.
Това ме заболя.
Но най-лошото дойде след това.
Тя каза пред всички, че истинската приятелка трябва да подкрепя, а не да поучава.
После ме попита:
— Толкова ли е трудно просто да кажеш, че аз съм права?
Погледнах я и разбрах, че точно това чака.
Не разговор.
Не мнение.
Една дума.
— Не мога.
Масата утихна.
Елена взе чантата си и каза:
— Тогава явно никога не си ми била истинска приятелка.
Стана и си тръгна.
Останах на стола като човек, който току-що е загубил нещо и още не знае дали има право да го оплаква.
Таня ме хвана за ръката.
— Не я приемай толкова навътре.
Но как да не го приема?
Това беше човекът, който беше идвал у дома с тенджера супа, когато бях затрупана с работа. Човекът, на когото съм давала резервния ключ за апартамента си.
След три седмици случайно срещнах Милена пред супермаркета.
Поздравихме се.
Тя изглеждаше притеснена.
— Знам, че вече не си говорите с Елена.
Не знаех какво да кажа.
Тогава Милена ми разказа нещо, което Елена никога не беше споменавала.
Те не били спрели да я посещават.
Ходели почти всяка седмица.
Проблемът бил, че Елена започнала да решава кога трябва да идват, къде да прекарват празниците и дори кога синът ѝ да си взема отпуск.
Милена не говореше лошо за нея.
Само каза:
— Искаме малко пространство.
Прибрах се и дълго седях в кухнята с покупките още в торбите.
За първи път си дадох сметка, че години наред Елена не е искала мнението ми толкова често, колкото е искала потвърждение.
А аз съм ѝ го давала.
Преди няколко дни тя ми писа.
Само едно изречение:
— Още чакам да осъзнаеш как постъпи.
Прочетох го няколко пъти.
После написах:
— Съжалявам, че те заболя, но няма да се извиня, че бях честна.
Не получих отговор.
Липсва ми.
Понякога виждам нещо смешно и първата ми мисъл е да ѝ го изпратя. После си спомням, че вече не си говорим.
Но ако цената да запазя това приятелство е винаги да казвам това, което тя иска да чуе, вече не знам дали това изобщо е приятелство.
Какво бихте направили вие?
