Навърших 39 години миналия месец. Не исках празненство, но свекърва ми настоя да съберем семейството у тях.
С мъжа ми Николай сме женени от единайсет години. Последната година не беше лесна. Той работеше до късно, аз поех почти всичко вкъщи и все по-често разговаряхме само за сметки, покупки и кой трябва да мине през магазина.
Все пак вярвах, че сме просто изморени.
В неделя отидохме при родителите му. Свекърва ми беше приготвила баница, салата и печено месо. На прозореца имаше две саксии с мушкато, а телевизорът в хола работеше тихо.
Бяха дошли сестрата на Николай със съпруга си и още двама наши близки приятели.
По едно време разговорът стигна до почивките.
Зълва ми каза, че с мъжа ѝ мислят през есента да отидат за няколко дни в Гърция.
Тогава Николай се засмя.
— Аз също съм си организирал нещо за октомври.
Погледнах го.
Не знаех за никаква почивка.
— Къде ще ходим? — попитах.
Той взе салфетката до чинията си и спокойно каза:
— Не ние. Аз.
Настъпи неловко мълчание.
Помислих, че се шегува.
— Как така ти?
— С момчетата. Решихме го отдавна.
Попитах защо не ми е казал.
Тогава свекърва ми се намеси:
— Остави го малко да си почине. Все пак той работи много.
Тези думи ме удариха по-силно, отколкото очаквах.
— И аз работя.
Тя сви рамене.
— Да, но Николай носи голяма отговорност.
Погледнах съпруга си и чаках поне той да каже нещо.
Вместо това Николай се усмихна неловко.
— Не разваляй вечерта точно сега.
Пред всички.
На собствения ми рожден ден.
Станах и започнах да събирам празните чинии, защото не знаех какво друго да направя с ръцете си.
Тогава чух сестра му:
— Е, всяка жена трябва да оставя малко въздух на мъжа си.
Обърнах се.
— А кой оставя въздух на жената?
Никой не отговори.
Отидох в кухнята. Докато пусках чиниите в мивката, Николай влезе след мен.
— Защо правиш проблем?
Погледнах го.
— Колко дни ще те няма?
— Осем.
Осем дни.
Попитах кога точно го е решил.
Той замълча за секунда.
— Преди около два месеца.
Тогава разбрах нещо.
Преди два месеца аз го бях попитала дали можем да отидем някъде за годишнината ни. Само за уикенд.
Той ми каза, че не можем да си го позволим.
Напомних му.
Лицето му се промени.
— Това е различно.
— Защо?
Не можа да ми отговори.
Върнах се в хола, взех чантата си и казах, че си тръгвам.
Свекърва ми веднага започна:
— Сега всички ли трябва да се чувстваме виновни?
Тогава Николай каза нещо, което няма да забравя.
— Оставете я. Тя винаги прави така, когато не стане нейното.
Всички го чуха.
Спрях до входната врата.
За първи път не започнах да обяснявам. Не се оправдах. Не казах колко пъти съм отменяла собствените си планове, защото той е бил зает.
Просто си тръгнах.
На следващата сутрин станах рано, направих си кафе и отворих онзи стар бележник, в който записваме семейните разходи.
На последната страница написах само едно изречение:
Октомври — четири дни отпуск за мен.
Когато Николай го видя вечерта, попита какво означава.
Казах му, че докато той е на своята почивка, аз също ще използвам част от отпуската си. Няма да чистя, няма да подреждам и няма да чакам да се върне.
Ще отида сама при една приятелка във Велико Търново.
Той ме гледаше така, сякаш за първи път разбираше какво всъщност ме е наранило.
— Значи сега ми го връщаш?
— Не. Просто за първи път не оставям себе си последна.
Оттогава вкъщи е тихо.
Николай вече няколко пъти опита да говорим. Аз също искам разговор, но този път няма да започна с извинение само за да има мир.
Не ме боли, че иска да пътува без мен.
Боли ме, че два месеца е планирал нещо за себе си, докато на мен обясняваше защо за нас двамата няма време и възможност.
А още повече ме боли, че когато бях унизена пред близките ни, той избра да ме представи като капризна жена, вместо просто да признае истината.
Правилно ли постъпих, като реших и аз да замина сама, или само задълбочавам проблема?
