На 47 години съм и работя в една и съща фирма от почти девет години. Не е някаква престижна работа, но я харесвах.
Започнах от най-ниското ниво.
Постепенно се научих да работя с програмата, да говоря с трудни клиенти и да оправям грешките, когато нещо се обърка.
Преди около година при нас започна нова колежка — Ива.
Беше на 32 и нямаше опит в нашата сфера.
Началникът ми я доведе до бюрото и каза:
— Покажи ѝ всичко. Ти си най-подходящата.
Приех го като комплимент.
Шест месеца Ива седеше до мен.
Показвах ѝ как се обработват заявките. Направих ѝ файл с най-честите грешки. Когато объркаше нещо, първо идваше при мен.
Понякога оставах след работа, за да довършим заедно.
Никога не съм го използвала срещу нея.
Напротив.
Радвах се, когато започна да се справя сама.
Преди три месеца нашият ръководител напусна.
Всички знаехме, че ще изберат човек от екипа за неговото място.
Началникът ми ме извика в кабинета.
— Имаш ли интерес?
Казах, че имам.
Работех за това от години.
Той кимна.
— Имаш най-много опит. Ще говорим пак.
Излязох от кабинета с усещането, че най-после трудът ми е забелязан.
Следващите седмици продължих да върша същото.
Дори поех част от задачите на стария ръководител.
Правех графици.
Проверявах заявки.
Отговарях на въпросите на колегите.
Един понеделник сутринта ни извикаха всички в малката заседателна зала.
Имаше пластмасови чаши с вода и купчина папки на масата.
Началникът влезе с Ива.
— Имаме хубава новина. От днес Ива поема позицията ръководител на екипа.
За момент реших, че не съм чула правилно.
Колегата до мен ме погледна.
Ива се усмихваше.
Всички започнаха да ръкопляскат.
Аз също.
Не знам защо.
Може би от навик.
След срещата започнах да събирам папките си.
Ива дойде при мен.
— Надявам се да не се чувстваш странно.
Казах:
— Не. Поздравления.
Тогава тя добави:
— Всъщност ще имам нужда от теб. Ти знаеш нещата по-добре от всички.
Това вече ме заболя.
Новият ми ръководител ми казваше, че аз знам работата по-добре.
По-късно началникът ме извика.
Попитах го директно защо не съм избрана.
Той започна да говори за нова енергия, развитие и различен подход.
Накрая каза:
— Ти си много ценна точно там, където си.
Това изречение още ми звучи в главата.
Ценна точно там, където съм.
Достатъчно ценна да обучавам.
Достатъчно ценна да поемам чужди задачи.
Но не достатъчно, за да получа позицията.
На следващия ден Ива дойде с тетрадка.
Седна до мен.
— Може ли да ми покажеш как се прави месечният отчет? Никога не съм го правила.
Погледнах я.
Това беше отчетът, който ръководителят трябваше да представя всеки месец.
Казах:
— Има процедура в общата папка.
Тя се засмя.
— Знам, но ти ще ми го обясниш по-бързо.
За първи път отказах.
Не грубо.
— Ако имаш конкретен въпрос, ще помогна. Но няма да обучавам човек как да изпълнява позицията, за която аз бях пренебрегната.
Тя замълча.
Следобед началникът ме извика.
Каза, че поведението ми не било екипно.
Попитах го:
— Когато шест месеца обучавах Ива, бях ли екипен човек?
— Разбира се.
— А когато вършех работата на стария ръководител?
Той не отговори.
Тогава казах нещо, което отдавна трябваше да кажа.
— Щом сте решили, че Ива е по-подходяща, трябва да ѝ дадете и възможността да покаже защо.
Не напуснах.
Не направих сцена.
Просто спрях да върша работа, която не е моя.
Прибирам се навреме.
Не проверявам служебния телефон вечер.
Не поправям тихомълком чужди грешки.
Преди седмица началникът пак ме попита дали мога временно да помогна с част от задачите на Ива.
Казах, че мога, ако официално ми бъдат възложени и отразени като допълнителна отговорност.
Разговорът приключи много бързо.
Ива вече почти не ме пита нищо.
Не ѝ се сърдя.
Тя е приела позиция, която са ѝ предложили.
Но аз най-после разбрах нещо за себе си.
Лоялността към работата не означава да позволяваш да използват опита ти безкрайно, докато възможностите отиват при друг.
Вие как мислите?
