На 61 години съм и никога не съм предполагала, че ще ме заболи от една толкова обикновена дума.
Синът ми Виктор е на 35. Отгледах го почти сама, след като с баща му се разделихме, когато Виктор беше малък.
Не сме живели богато.
Работех в шивашки цех, а вечер понякога взимах дрехи за поправка вкъщи. Машината ми стоеше до прозореца в хола и често шиех, докато телевизорът говореше сам.
Виктор учеше много.
Завърши университет, намери добра работа и постепенно животът му се промени.
Гордеех се с него.
Никога не съм искала нищо в замяна.
Преди месец той се премести в нов апартамент. Помоли ме да му помогна с разопаковането, защото имаше десетки кашони.
Отидох сутринта.
Подредих кухнята, измих новите чаши, сгънах кърпите и сложих чаршафите в шкафа.
Около обяд Виктор слезе до магазина.
Аз останах да сгъвам дрехи в хола.
На вратата се позвъни.
Отворих.
Пред мен стоеше жена на около трийсет години с папка в ръка.
— Виктор тук ли е?
Казах, че е излязъл и ще се върне след малко.
Тя се представи като Елена, негова колежка.
Поканих я да изчака.
След няколко минути Виктор се върна.
Щом видя Елена, лицето му се промени.
— Не знаех, че ще идваш.
Тя се усмихна и посочи мен.
— Запознах се вече с дамата.
Виктор ме погледна.
Имаше една кратка пауза.
После каза:
— Това е една съседка. Помага ми с разни неща.
Не разбрах веднага.
Стоях до кашона с неговите тениски в ръце.
Елена ми се усмихна учтиво.
— Много сте мила, че му помагате.
Виктор бързо я поведе към терасата, за да ѝ покаже нещо.
Аз останах сама.
Погледнах тениската в ръцете си.
Бях я купила аз предишната Коледа.
Не казах нищо.
Сгънах я, сложих я в шкафа и започнах да събирам нещата си.
След десетина минути Виктор влезе.
— Къде тръгна?
— Прибирам се.
— Защо?
Погледнах го.
— Защото съседката има работа.
Той веднага затвори вратата на стаята.
— Мамо, не го прави на въпрос.
Това мамо прозвуча странно след съседка.
Попитах го защо се срамува да каже коя съм.
— Не се срамувам.
— Тогава защо излъга?
Той започна да обяснява, че Елена била от много заможно семейство. Че в работата всички имали някакъв друг начин на живот.
После каза:
— Просто не исках да започват въпроси.
— Какви въпроси?
Виктор замълча.
Тогава разбрах.
Шивачката майка не се вписваше в образа, който беше създал за себе си.
Взех чантата си и си тръгнах.
На площадката срещнах Елена.
Тя явно беше чула част от разговора.
Погледна ме и тихо каза:
— Извинете.
Аз само кимнах.
Същата вечер Виктор ми звънна няколко пъти.
Не вдигнах.
На следващия ден някой почука на моята врата.
Беше Елена.
Носеше малка хартиена торбичка със сладки.
— Може ли за минута?
Пуснах я.
Тя седна на стария ми диван и погледна шевната машина до прозореца.
После ми каза нещо, което не очаквах.
— Баща ми е бил автобусен шофьор. Майка ми е чистила офиси. Нямам представа защо Виктор реши, че трябва да се представя за нещо друго пред мен.
Не знаех дали да се засмея, или да плача.
Оказа се, че всичко, от което синът ми се е срамувал, съществуваше само в неговата глава.
Вечерта Виктор дойде.
Този път не се оправдаваше.
— Постъпих ужасно.
Стоеше на входа и гледаше обувките си.
— Исках хората да виждат само това, което съм постигнал.
Казах му:
— Няма нищо лошо да се гордееш с това, което си постигнал. Лошото е да се срамуваш от хората, които са ти помогнали да стигнеш дотам.
Той започна да плаче тихо.
Прегърнах го, защото все пак ми е син.
Но му казах и друго.
Повече няма да идвам да му чистя, подреждам и пера.
Ще идвам само като майка.
А ако някога отново му стане неудобно да каже коя съм, просто няма да бъда там.
Правилно ли постъпих или трябваше просто да приема извинението и да забравя?
