Имам по-малък брат, Петър. Разликата ни е шест години и още от деца аз бях тази, която трябваше да отстъпва.
— Ти си по-голямата, бъди разумна.
Това беше любимото изречение на майка ми.
Когато Петър счупеше нещо, аз трябваше да не му се карам. Когато искаше моята стая, защото била по-светла, аз се преместих в малката. Когато пораснахме, нещата уж се промениха.
Само че не съвсем.
Аз се омъжих, после се разведох. Имам работа в счетоводна фирма и живея сама в двустаен апартамент. Не печеля кой знае колко, но си плащам сметките и се оправям.
Петър е женен за Даниела. Имат собствено жилище и двамата работят.
Въпреки това през последните години някак аз останах човекът, на когото всички звънят.
Майка ми има нужда да се купи нещо?
Звъни на мен.
Трябва да се чака техник за пералнята?
Аз да отида.
Петър не може да вземе някакви документи?
— Сестра ми ще мине.
Понякога разбирах последна, че вече съм обещала нещо.
Миналата есен започнах да се изморявам истински.
Прибирах се от работа към седем, оставях чантата на стола в кухнята и още преди да съм свалила обувките, телефонът звънеше.
Една вечер беше Петър.
— Утре можеш ли да минеш през мама?
— След работа мога.
— Не, сутринта трябва.
Казах му, че имам работа.
Настъпи кратко мълчание.
— Не можеш ли веднъж да закъснееш?
Тогава за първи път попитах:
— А ти защо не можеш?
Отговорът беше:
— Знаеш колко съм зает.
Сякаш моята работа беше хоби.
Все пак отидох.
Няколко седмици по-късно майка ми реши да събере семейството в неделя. Отидох по-рано и помогнах в кухнята. Нарязах салатата, сложих чиниите, извадих старите платнени салфетки, които майка ми пази за гости.
Петър и Даниела дойдоха последни.
Още на вратата Петър ми каза:
— Между другото, другата седмица ще трябва да помогнеш на Даниела.
Погледнах го.
Оказа се, че Даниела имала ангажимент и трябвало аз да свърша вместо нея една работа, за която вече бяха обещали на техни познати.
Никой не ме беше питал.
— Няма да мога — казах.
Петър се засмя.
— Какво толкова имаш?
— Имам мои неща.
Тогава майка ми се намеси.
— Ех, голяма работа. Ще помогнеш на брат си.
Повторих, че няма да мога.
Седнахме да ядем и си мислех, че темата е приключила.
Не беше.
По средата на вечерята Петър остави вилицата си и каза пред всички:
— Напоследък сестра ми много се промени. Все няма време за никого.
Даниела мълчеше.
Майка ми въздъхна.
— Откакто остана сама, стана много особена.
Това ме удари най-силно.
Не защото бях сама.
А защото майка ми използва точно това, за да обясни защо вече не изпълнявам всичко, което поискат.
На масата бяха и леля ми с мъжа си.
Всички замълчаха.
Петър продължи:
— Преди поне можеше да се разчита на нея.
Не повиших тон.
Попитах го:
— Кога последно ти направи нещо за мен?
Той ме погледна така, сякаш въпросът беше нелеп.
— Какво общо има това?
— Има. Кажи ми едно нещо.
Мълчеше.
Тогава леля ми остави чашата си с вода.
— Всъщност и аз съм го забелязала — каза тя. — Все нея пращате.
Майка ми веднага отвърна:
— Не се меси.
Но леля ми не спореше. Само каза:
— Не се меся. Просто всеки път, когато идвам, тя или носи покупки, или оправя нещо, или чака някого вместо вас.
Петър стана раздразнен и отиде до прозореца.
Аз продължих да седя.
За първи път не се оправдавах.
Не обяснявах колко работа имам. Не изброявах колко пъти съм помагала. Не се опитвах да доказвам, че съм добър човек.
След вечерята измих чинията, която бях използвала, облякох си палтото и казах на майка ми, че си тръгвам.
Тя ме изпрати до антрето.
— Защо трябваше да правиш проблем пред хората?
Тогава почти се засмях от безсилие.
— Мамо, Петър започна разговора пред хората.
— Да, но ти можеше да замълчиш.
Ето го пак.
Аз трябваше да бъда разумната.
Прибрах се, сложих ключовете в купичката до вратата и седнах в кухнята. Хладилникът бръмчеше, а върху масата още стоеше чашата ми от сутрешното кафе.
Телефонът светна.
Петър ми беше написал, че съм го изложила.
Не отговорих.
На следващия ден майка ми звънна два пъти. После още веднъж вечерта.
Вдигнах на третото обаждане.
Каза ми, че не искала да се караме и че семейството трябвало да си помага.
Съгласих се.
После добавих:
— Но помощта се иска. Не се назначава.
Майка ми замълча.
Оттогава минаха няколко месеца.
Виждаме се. Говорим си. Но вече, когато Петър каже — Ти ще минеш, аз питам дали първо ме е попитал.
Понякога се сърди.
Майка ми още въздиша.
Аз също понякога изпитвам вина.
Но започнах да разбирам нещо много неприятно — когато дълго време си човекът, който винаги казва да, първото ти не звучи на другите като граница.
Звучи им като предателство.
А аз просто вече не искам да бъда добра сестра само когато съм удобна.
Какво бихте направили вие?
